Преди всичко трябва да подготви точен удар срещу онзи, в чието лице, както му се струваше, беше разкрил главния престъпник — Капитана.
Той се отби при своята съюзничка Улрике фон Хелфенщайн и откровено й разказа как стоят нещата. Когато узна за несполуката му при двамата Волф, тя се смути и като че малко се отчая.
— Значи все пак…! — каза тя. А Ван Зом допълни изречението, което само от учтивост Улрике не довърши.
— Вярно е. Човекът, на когото възлагахте толкова надежди, се провали. Моля ви, нека назоваваме нещата с истинските им имевд! така е. Но ние няма да спрем дотук. Започнах други разследвания, които ме наведоха на нови планове и този път мисля, че не се заблуждавам. Врагът няма да ми се изплъзне повторно. Само чуйте!
Той разкри пред Учрике най-новите си замисли, които бяха толкова дръзки и нечувани, че тя се изплаши и енергично започна да протестира:
— Не, ваша светлост, това което казвате, е абсолютно невъзможно!
— Събитията, които ще се случат през близките дни, ще докажат дали съм бил прав или не. Нека ви разкажа какво очаквам да се случи оттук нататък!
Докато той говореше, очите на неговата слушателка се разширяваха все повече и повече. Тя не можеше да повярва, че ще стане така, както твърди Ван Зом. Но той нито за миг не загуби самоувереността си.
— Дайте ми само време за действие! Скоро пак ще се видим.
След тези думи той се сбогува и остави Улрике фон Хелфенщайн силно развълнувана, което бе лесно обяснимо. Ван Зом беше подкрепил своите твърдения с основания, над които тя отново и по-спокойно започна да размисля. И колкото по-дълго и по-задълбочено ги обмисляше, толкова по-вероятни й се струваха догадките на княза. Изпълнена с напрежение, тя зачака по-нататъшното развитие на събитията.
Междувременно Ван Зом направи посещение на банкера фон Хелфенщайн — от чиста учтивост, нищо повече. Ала неочаквано то придоби особено значение с факта, че банкерът не беше у дома. Завари само госпожа Нора фон Хелфенщайн. Тя посрещна госта изключително любезно, защото беше много горда да види в дома си човека, който живееше извънредно затворено и уединено. Този рядък случай тя използва, за да му направи няколко полушеговити упрека, които князът обезсили с думите:
— Иска ми се да ви докажа на дело — каза той, — че не съм закоравял отшелник. Само че ще трябва да ми помогнете да приведа необходимите доказателства. Ще разрешите ли да ви помоля да ме посетите заедно със съпруга си още тази вечер?
Неочакваната покана бе приета с големи благодарности. Князът се усмихна и я увери, че удоволствието било изцяло на негова страна. После продължи пътуването си с шейната. Отби се още при полковник фон Тифенбах, за да се осведоми за състоянието на Хедвиг.
В дома на полковника нямаше други гости. Единствената тема на разговор в семейството беше обирът с взлом. Полковникът похвали бдителността, находчивостта и деликатността на полицията, която вместо да призове дъщеря му в главното управление, я беше разпитала в дома им. Самият съдия следовател беше дошъл на крака.
Тъкмо когато разговаряха за тези неща, се появи слугата и съобщи, че асесор Шуберт е дошъл.
— Аха, сигурно има нещо ново и важно! — обади се полковник фон Тифенбах. — Помоли го да влезе!
След като младият съдия следовател поздрави дамите и беше представен на Ван Зом, той се обърна към домакина с думите:
— Много ви моля за извинение, че ви смущавам, още повече, че нямам спешен повод. Господин полковник, идвам само с един въпрос.
— С удоволствие — на ваше разположение съм — отвърна Тифенбах, — На четири очи ли ще разговаряме, или негова светлост може да…
— Но разбира се, че може! — увери го асесорът. — Няма нищо поверително. Става дума за обвиняемия Бертрам.
— А-а! — обади се Ван Зом. — Никой не е в състояние да обясни как великанът Борман е могъл да се съюзи с този младеж.
— И за мен остава загадка.
— Бертрам направи ли признание?
— Нямах възможност да го разпитам. Той или лежи напълно безучастен към всичко наоколо, или пък бълнува.
— Или се преструва! — допълни полковникът.
— Точно така. Отначало и аз предполагах същото, но сега стигнах до убеждението, че и дума не може да става за симулация от негова страна.
— В такъв случай може да се направят някакви изводи от неговото бълнуване! — Не, никакви! Той само възкликва: „О, нощ, нощ, нощ!“ Или пък декламира стихове.
— Известни стихове ли?
— Хмм… в едно стихотворение става дума за морска сирена, а другото е озаглавено „Тропическа нощ“ и е от една стихосбирка на Алмансор.
— Странно!
— А изглежда, че изпитва и телесни страдания. Целият му сламеник е разкъсан. Може би под влиянието на силна болка. Днес го заведохме пред ковчега на баща му. Мислехме си, че ще го накараме да проговори… но напразно. А утре… е, точно това е въпросът, който ме води при вас.
— Моля ви, говорете!
— Господин полковник, сигурно вече сте чули, че пастрокът на Рихард Бертрам е умрял от уплаха, нали?
— Разбира се! — възкликна Хедвиг, изпреварвайки баща си. — Това е ужасно! Синът — престъпник, бащата умира от уплаха, а малките дечица остават сирачета! Казват, че това семейство живеело отсреща на улица Васерщрасе, тъй че от нашето жилище се виждат техните прозорци. Просто ме побиват тръпки… не бих могла да погледна натам!
— Наистина, оттам за вас дойде голямо зло — каза асесорът, — ала аз изпитвам известни съмнения, че младият Бертрам е бил съучастник на Борман. Липсва ми една брънка от цялата верига — как така великанът се е измъкнал от затвора, за да отиде при този никакъв писар?
— Има две обяснения — намеси се Ван Зом. — Ако Бертрам действително е виновен, той не е имал възможност да обсъди с великана кражбата непосредствено преди извършването й.
— Тук няма никакво съмнение.
— Следователно планът е скроен от трето лице. Господин асесор, помислихте ли вече за Капитана?
— Естествено. Борман твърди, че е бил пуснат на свобода от ключаря Арнолд, ала Арнолд решително отрича. Не дава да се спомене подобно нещо и твърди, че само Капитана може по неизвестен начин да измъкне великана от затвора.
— Не е изключено — обади се Ван Зом.
— Но моля ви! Че какво ще стане с полицията и съдилищата, ако речем при всеки по-заплетен случай да си измиваме ръцете с тайнствения Капитан?
Князът остана невъзмутим:
— Ако Бертрам наистина е виновен, той също е подчинен на Капитана.
— Добре, нека го предположим, ваша светлост! Самият вие смятате ли, че спечелилият си толкова зловеща слава Капитан си служи с такива хора?
— Не. Очаквах да стигнете до този извод. А с това стигаме и до втория случай, господин асесор — Бертрам е невинен! Госпожица фон Тифенбах каза, че оттук се виждат прозорците на жилището му. Е, ами щом е възможно да се хвърли поглед дотам, то възможно е да се хвърли поглед и оттам насам. Моля ви госпожице, кажете ни, у вас светеше ли, когато бе извършено престъплението?
— Да.
— А сега си представете този дребничък романтичен поет Рихард Бертрам, който непрекъснато рецитира стихове… помислете си и че всичко, което човек прави в мигове на умопомрачение, най-често е отражение
