предполагам, че съм на верен път. Скроил съм един дързък план и съм извършил какви ли не подготвителни работи. Няма да ни навреди, ако ти намекна това-онова. Долу край реката живее един стар корумпиран аптекар, който заради различни прегрешения е изгубил правото да упражнява професията си.
— А-а, старият отровител, който минава също и за конски доктор ли?
— Да. Когато неотдавна враният жребец взе да куца и лечението йа ветеринарния лекар не даде желаните резултати, без знанието ми кочияшът го завел при онзи мошеник и неговото лекарство бързо подействало. Кочияшът…
— Имате предвид новия таен агент?
— Шшшт! Не се говорят такива неща, дори и на четири очи! При аптекаря той е надушил нещо като „човешки дивеч“ и затова често го е посещавал. По-късно започнал да взема със себе си и нашия Фридрих.
— Тъкмо той е подходящият човек!
— Да, има нюх на хрътка! Донесе ми различни сведения. Един момент!
Князът позвъни три пъти. Веднага след това влезе Фридрих.
— Ваша светлост?
— Да си подочул нещо ново? — попита Ван Зом.
— Да.
— Важно ли е?
— Кой както го разбира. Метнах стария, че уж не мога да се разбирам с вас. Казах му, че сте страшно стиснат и капризен. Впрочем искам и да се оженя, а ваша светлост не иска и да чуе подобно нещо.
— Че това е цял роман! Ами тогава върви и се жени! — засмя се неговият господар. — И коя е годеницата?
Фридрих направи физиономия, сякаш му се налагаше да глътне четка.
— Ами… онази… Йете!
— Йете ли? Че коя е тази „богиня“?
— Метър и петдесет висока, шейсет сантиметра обиколка в раменете, дебела е като буре, а ръцете й са като сарфалади.
— Света Венеро от Медичи! И чия дъщеря е тази грация?
— Тя е единствената дъщеря на аптекаря, ако не се броят четири други, които още не са омъжени.
Ван Зом се разсмя на глас.
— Но ако съдя по думите ти, йете е омъжена, а?
— Била е. Сега е вдовица и майка на три деца. Решил съм да стана пастрок и на четирите осиротели създания.
— Разговаря ли вече със стария?
— Не.
— Ами с Йете?
— И с нея не. Но те очакват да го направя в най-скоро време. Заедно с вдовицата и трите осиновени деца ще се нанеса да живея в горната стаичка. Ще получа и едно приземно помещение, както и половината от избата.
Фридрих разказа всичко това най-сериозно.
— Ти си за завиждане! — подхвърли Ван Зом.?
— И понеже тук не се чувствам добре, а там съм открил такова щастие, то е логично, че ще избера най-хубавата част.
— Но Фридрих, да не се наложи после да съжаляваме. Не обичам да гледам как някой си играе с чувствата на човешките сърца!
Очите на слугата изпуснаха гневна светкавица.
— Ваша светлост има право — каза той. — Но какво да се прави, когато един звяр в човешки образ избива и измъчва безброй хора? Нямам ли право да се нахвърля върху него и да го сграбча, дори и ако неколцина други получат в схватката няколко драскотини? В крайна сметка това е самоотбрана… Не, винаги ще се изпреча на пътя на един такъв звяр без много-много да питам дали няма малко да го заболи, него, или пък друг от котилото му!
— Имаш известно право, Фридрих. Постъпи, както сметнеш за необходимо!
Четвърт час по-късно Ван Зом се качи в шейната.
— Карай към Васерщрасе! — заповяда на кочияша.
Още в ранни зори по нареждане на прокурора в жилищата на задържаните от последната нощ бе извършен най-щателен обиск. Той остана безплоден, ала в едно друго отношение имаше ужасяващ резултат. При вестта, че неговият храненик е заловен при кражба с взлом, старият Бертрам получи силен кръвоизлив и не след дълго бе мъртъв. При съобщението на полицейските служители за арестуването на сина й, както и за конфискуването на машината му, майката на Вилхелм Фелс избухна в безумен смях. Когато се опитаха да накарат сляпата жена да говори, тя издаваше нечленоразделни звуци. Полицейският лекар заяви, че разсъдъкът й се е помрачил.
Когато Ван Зом се появи на сцената, вече изнасяха мъртвеца от къщата. Малките плачеха и пищяха така, че да ти се скъса сърцето. Мари бе толкова сломена от мъка и болка, че не бе в състояние да възприема каквото и да било. Баща й — мъртъв, любимият — изгубил честта си, а брат й — заловен при кражба с взлом. Това бе повече, отколкото можеше да понесе дори толкова силен дух като нейния.
Князът не губи време в празни приказки, бяха нужни дела. Той се разпореди да настанят сляпата жена в подходящо заведение. После поиска да го откарат до съответната служба, където заяви готовността си да стане настойник на малолетните деца на Бертрам и на Мари. Властите проявиха задоволство, че този случай намери щастливо разрешение и ето как без никакво бавене или спънки Ван Зом получи желаното право на попечителство.
Следващата му крачка беше да натовари сирачетата на собствената си шейна и да нареди да бъдат откарани при онези възрастни хора на улица Зигесщрасе, където преди време „шлосерът“ беше направил посещение във връзка с планирания взлом. Многото нови неща и впечатления помогнаха да прилъжат децата и да ги накарат по-бързо да забравят тежката загуба. Но Мари остана няма и безразлична към всичко около себе си. Главата й беше толкова замаяна, сякаш бе получила силен удар с тежък предмет. Сърцето й като че беше спряло… Дълбоката тъга я правеше безчувствена. Тя чуваше онова, което й говореха, понякога отговаряше, ала нейната мъка и страдания я бяха обладали с такава сила, че нищо не бе в състояние да събуди в нея интерес или съчувствие.
Така измина и този тъжен мрачен ден, а после настъпи и ново утро.
Пастор Матезиус, свещеникът на затвора, обикаляше килиите на „Бастилията“. Първият когото той посети този ден, беше Бор-ман. Великанът лежеше проснат възнак върху голия под и не направи и опит да се надигне, когато видя, че свещеникът влиза при него.
— Е, Борман, няма ли да станете!
— Остави ме на мира бе, стари шарлатанино!
— Борман, Борман, вървиш все по-бързо към своята гибел.
— Петнайсет години пандиз… за да ги изкарам, нямам нужда от твоите църковни песнопения.
— Размислихте ли за вашите показания? Нима искате с лъжите си още повече да утежните вашето…
— Върви по дяволите, проклет проповеднико! Щом видя мутрата ти, започват да ме сърбят ръцете!
— Мой дълг е да ви посетя, Борман. Моля ви да се разкаете! Вкъщи имате жена и малко невинно момченце…
Той бе принуден да млъкне. С богохулно проклятие великанът скочи на крака и като разтърси пред очите на духовника веригата на ръцете си, изкрещя:
— Гаден мазник! Ако някой пак ми напомни за малкото хлапе, ще му извия врата!
Дълго след като затвори вратата на килията му, свещеникът продължаваше да чува крясъците и ругатните на побеснелия Борман. Бавно и натъжено той крачеше по мрачните коридори, после влезе при ключаря Арнолд, вече затворник. Потънал в мрачни размисли, Арнолд седеше на своя нар. Щом видя пастора, той се надигна и неохотно го поздрави.
— Е, Арнолд, днес пак ли ви разпитваха?
