— При него? Не чу ли, че е в затвора, дето седят мошениците, взломаджиите и спипаните бандити?
— Тогава ще отида там!
— Боже Аврааме! Ти си луда! Нима мислиш, че ще те пуснат да влезеш?
— Ще го уредя!
Лена направи крачка напред. Изглеждаше твърдо решена да изпълни намерението си. Майката беше извън себе си. Тя плесна с ръце и извика:
— Какви ги измисляш, дъще, живот мой! Нима ще допуснем детето ни да отиде в затвора, дето има престъпници и хора, от които човек може да купи часовници, пръстени и стари вещи, но които не бива да посещава, и то на такова място?
— Пуснете ме! Въпреки всичко отивам!
Тогава Соломон Розенбаум изведнъж изгуби търпение. Той насила накара дъщеря си да седне на стола и каза:
— Обясни ми най-напред, к’во ще правиш в затвора!
— Ще го спася!
— Ти си своенравно същество и ний винаги сме те оставяли да вършиш, к’вото си щеш. Затуй си въобразяваш, че ще минеш с глава през стената. Но ти си разумно момиче и няма да правиш безсмислени жертви. Хайде открито да си поговорим за таз’ работа! Как смяташ да го спасиш?
— Като докажа невинността му! Бертрам беше у нас до след полунощ. Може ли тогава да е извършил кражба? За един такъв взлом са необходими приготовления.
— Ами направил ги е онзи Борман или пък… Евреинът млъкна. По лицето му си личеше, че съвсем се беше слисал.
— Какво ти е Соломоне, живот мой? — попита жена му.
— Сетих се за един човек, за когото изобщо не помислихме — за Капитана!
— Капитана! Боже на нашите деди!
— Да — кимна Розенбаум. — Капитана е подготвил този взлом и е наредил да бъде извършен, за да спаси великана!
— Какво ме засяга това? — хладно попита Лена. — Само заради намеренията на Капитана Рихард Бертрам не бива да бъде сполетян от такова нещастие.
— Че кой е казал, че ще го сполети нещастие? Бъди разумна дъще, живот мой? Баща ти е умен. Той ще ти каже как да я подхванеш таз’ работа. Тоз’ Бертрам или е с Капитана и тогаз е разбойник, или пък не е от бандата му и тогаз би могло да е невинен. Ала дори и да е невинен, то значи Капитана има нещо наум с него и ще трябва да оставим всичко така, както си е.
— Да го оставя да загине? Никога!
— Дъще, дъще! — предупредително възкликна старият. — Нима съм рекъл, че ще го оставим да загине? Не. Той е поет и ако е невинен, няма да позволим да изпадне в беда. Но не бива лекомислено да се хвърляме надолу с главата в грижи, тревоги и страх. Ако е невинен, ще изчакаме малко и ако още не го пускат от пандиза, ще идем там и ще докажем, че оназ’ вечер е бил при нас. Но преди всичко да изчакаме Капитана да ни посети, за да разберем дали ни разрешава да спасим автора на „Тропически картини“.
— И дотогава той трябва да чезне в затвора?
— Но туй ще са само няколко дни. Искаш да се караш със съда, щом е невинен и щом е възможно самите те да го пуснат в най-скоро време? Кротувай Лена, живот мой! Нека имаме търпение, докато нещата се изяснят!
Второто място, където вестникарската новина за Рихард Бертрам произведе още по-силно впечатление, отколкото сред другите хора, беше домът на княз Ван Зом.
Непознатия от Индия седеше на писалището си, а пред него лежеше разгърнат вестникът с толкова важното съобщение.
Рихард Бертрам, живущ на Васерщрасе номер 10! Не можеше да бъде друг освен младия писател, когото преди време князът беше последвал в книжарницата на Щрикрод, и когото беше дарил тъй неочаквано, като му отне всяка възможност да му благодари. Оттогава по някои по-особени причини мислите на Ван Зом често се връщаха към Рихард Бертрам. А ето на във вестника пише, че върху този клетник е паднало тежко подозрение.
Ван Зом продължаваше да размисля.
На местопрестъплението беше арестуван и великана Борман, за когото всички знаеха, че е член на бандата на Капитана. Сама по себе си тази вест не беше новост за Ван Зом. В известна степен самият той бе станал причина за задържането на Борман. Всичко е трябвало просто така да се случи. Но оттук нататък князът виждаше нещата малко по-различно от властите или пресата. Той знаеше, че в случая става дума за удар, подготвен от Капитана, а където Капитана и Борман участваха съвместно, там винаги се намесваше и дяволът. Тогава не беше трудно почтен човек да бъде въвлечен в голямо нещастие. Сигурно нещо подобно се е случило с онзи писар и поет Рихард Бертрам, който няма нищо общо с нахълтването на крадците в дома на Хедвиг фон Тифенбах.
Потънал в мислите си, князът отпусна чело върху дланта си. После посегна към една малка камбанка и позвъни. Появи се красив младеж с умни, открити и честни черти на лицето, един от онези, които Ван Зом беше довел със себе си, представяйки ги за своя прислуга. Всъщност те бяха никому неизвестни тайни полицаи от други места.
— Антон, спомняш ли си моето нареждане от завчера? — попита го Ван Зом.
— Много добре!
— Изпълни ли го?
— Според силите си. При тези думи по лицето на слугата се плъзна доволна усмивка — Сближаването лесно ли беше? — Онова, което правиш с удоволствие, никога не ти е трудно. — Къде се срещна с камериерката? i — В една близка гостилница я изчаках да излезе и тогава предприех атаката, и то успешно. Вечерта отново се видяхме. Това се повтори вчера предиобед и вечерта пак. Утре вечерта вероятно ще изляза заедно с нея.
— Чудесно. После ще се опиташ да я придружиш до дома й. В най-близките дни ще имам нужда от човек, който много добре знае разположението на стаите в дома на господарите й. Предполагам че ще бъда обран.
— Вие? — възкликна Антон. — По-добре да се откажат от подобно нещо! Напъха ли си някой тук носа без позволение, ще му го надупча със сачми!
— Това не съвпада с моите намерения, драги.
— Така ли? Ами какво? Да не би да искате да се оставите да ви ограбят?
— Разбира се! Антоне, знаеш при какви условия съм те взел да работиш при мен, също така знаеш какво доверие имам в теб.
— За ваша светлост ще мина и през огън!
— Е, е! Огънят е малко опасна работа!… И така, за мен е много важно да узная кой ще вземе плячката — той или тя.
Слугата направи смаяна физиономия.
— Мътните го взели! Правилно ли разбрах? Те… те двамата ли се канят да ви ограбят?
— Да. Или лично, или чрез трети лица.
— Аха, сега загрявам. И вие нарочно няма да им попречите.
— Да. Естествено, за да мога после по-сигурно да ги разоблича. Е, Антоне, съвзе ли се от смайването си?
— Да… Но и онова, което чух, беше…
— Антоне, запомни едно: добрият слуга никога не се учудва на каквото и да било нареждане на своя господар. Никога! Ясно ли е? И така, да предположим, че обирът действително се извърши. Дали ще е възможно още на същата вечер да узнаем къде са скрили плячката?
— Ще имам ли шперцове на разположение?
— Ще имаш всичко необходимо.
— Тогава моля да ми разрешите да си помисля два часа.
— Съгласен — кимна Ван Зом. — Надявам се всичко да мине както ми се иска. При двамата Волф бях попаднал на лъжлива следа, поне що се отнася до самоличността на онзи непознат. Сега обаче
