— Слава Богу! Справихме се! — с облекчение въздъхна вахмистърът. — А сега да се погрижим за госпожицата!
Тъкмо развързваха Хедвиг, когато всички останали обитатели на къщата се притекоха, изплашени до немай къде. Но с изключение на нейните родители полицаите не позволиха на друг да влезе в стаята Девойката не беше губила съзнание нито за секунда и им разказа всичко, каквото се беше случило.
— Единият от тези типове дойде по-късно от другия, нали? — попита вахмистърът.
— Не знам. Бях заспала. Когато се събудих, бях вече наполовина вързана. А после ме оставиха да лежа така, че можех да виждам само едната страна на стаята.
— Познавате ли този младеж?
— Не.
Никой не познаваше Рихард.
Борман най-добре от всички знаеше какво го очакваше — за дълги години да бъде жив погребан в затвора. Тук и дума не можеше да става за разнежвате или благородни чувства. Той кипеше от гняв заради провалянето на плана за освобождаването му. Дали можеше да разчита на Капитана и занапред? Особено ядосан беше на този мйадеж, които му попречи в последния момент. Ако този тип не се бе намесил, Борман отдавна вече да се беше спуснал по спасителната стълба.
— Хей, момчето ми — подсмихна се вахмистърът. — ти си нарисувал нещо на лицето си! Но въпреки това те познахме. Признаваш че си Борман, нали?
— Проклето ченге! — изфуча великанът. — Ако ми бяха свободни лапите, щях да…
— Добре, добре — засмя се полицаят. — Ако не се лъжа, за няколко години сега ще сложим на лапите ти вериги!… Но я ни кажи как всъщност успя да се измъкнеш от „Бастилията“?
Гадна усмивка се плъзна по суровото му лице. В Борман заговори неговата дива природа, за която бе удоволствие да повлече със себе си и други хора към неизбежна гибел.
— Какво ти се ще толкоз много да узнаеш, а? Ха, че ако аз съм здравата загазил, защо тогава да щадя другите?… Ключарят Арнолд ме пусна от килията.
— Невъзможно!
— Че попитай го сам!
— А кой е този младеж? — Вахмистърът посочи към Рихард. — Навярно е новак от бандата, а? Взел си го да го учиш на занаята, нали?
— Я виж ти, колко сте били хитри вие, ченгетата!
— Как попадна на него?
— Това си е моя работа!
— Откъде взе тази хубава стълба?
— Ей тоя ми я осигури.
— Значи той е вече изпечен негодник! Но все ще го върнем някак към тясната пътечка на благодетелта. Хайде, момчета!
Двамата бяха пренесени на сигурно място в шейната, която полицаите бяха докарали от главното управление.
Ударът, който бе зашеметил Рихард, съвсем не беше лек. Съдебният лекар, прегледал незабавно изпадналия в безсъзнание млад човек, заяви, че е възможно още дълго да лежи в несвяст. Поради тази причина узнаха кой е той едва след като дойде свещеникът на затвора Матезиус, който добре познаваше Рихард.
9. ЗАД РЕШЕТКИТЕ
Вестта за влизането на крадци с взлом в дома на полковник фон Тифенбах силно развълнува населението, а уплахата на хората се засили още повече, когато разбраха, че спечелилият си зловеща слава великан Борман, за когото със сигурност знаеха, че се намира в „Бастилията“, е извършителят на престъплението.
После обедните вестници публикуваха следната новина:
„Днес сутринта полицията установи самоличността на съучастника на великана Борман — това е писарят Рихард Бертрам. Той е осиновено дете на почтения някогашен военен шивач Бертрам, живущ на Васерщрасе номер 10.“ Хората прочетоха това съобщение и пак потънаха в своето ежедневие. По- дълготрайно то погълна съзнанието на живеещите на Васерщрасе и най-вече на обитателите на къщата на номер 10.
Тази новина направи изключително силно впечатление на още други две места. Преди всичко в дома на Соломон Розенбаум, собственика на заложната къща, Лена седеше в стаята си и мечтаеше. Внезапно тя чу по стълбите да се приближават припрени стъпки, вратата рязко се отвори и в стаята влезе баща й с вестник в ръка. След него се появи и майката, която кършеше ръце.
— Какво има? — попита изплашената Лена. — Какво се е случило?
— К’во се е случило ли? — повтори Розенбаум, — Грамадно, непоправимо нещастие се е случило, от което по-лошо не може да има по света!
— Но кажи най-сетне де! — извика Лена.
— Да, ще кажа! Огромна загуба е сполетяла дома на Соломон Розенбаум! Мойто дете има твърде меко сърце и затуй раздава пари без да мисли дали ще влязат обратно в наш’та къща!
— Пари ли? А-а, значи става въпрос само за пари? Предполагах, че е станало нещо по-лошо.
— Пари? Само пари? — разсърдено повтори евреинът като размаха пред очите на дъщеря си смачкания вестник. — Не ми говори тъй презрително за парите! Те са богатство, величие, щастие, върховно блаженство! Само тогаз можеш да се чувстваш човек, когато имаш много пари, ама много пари! И не бива да ги пръскаш с лекомислие. А ти си го направила и ще загубиш всичките пари!
— Защо? Не съм давала пари, които има опасност да загубя!
— Тъй ли? Не ме ли принуди да дам голяма сума за онази верижка от злато? И не даде ли парите на Бертрам, поета?
— Да. Обаче няма начин да загубя онези пари.
— Ами к’во ще стане, ако заложената срещу сумата верижка се окаже крадена?
Лена го погледна изненадано.
— Какви ги говориш! Един поет не може да краде!
— Тъй ли? Не може ли? Ами ако не само краде, ами и влиза в къщите на хората с взлом?
— Татенце, ти си болен! Искаш да кажеш, че Рихард Бертрам е взломаджия, така ли?
— Ще ти го докажа. Самата ти спомена, че името му е Рихард Бертрам.
— Да.
— Нали той ти беше казал, че живее наблизо, на Васерщрасе?
— Да, на номер 10.
— А също призна, че е писар, дето преписва разни неща на хората срещу пари, нали?
— Да, така каза. Да не би това да е позорно?
— Не. Позорното е, че го пишат в тоз’ вестник: „Днес сутринта полицията установи самоличността на съучастника на великана Борман — това е писарят Рихард Бертрам. Той е осиновено дете на почтения някогашен военен шивач Бертрам, живущ на Васерщрасе номер 10.“ Туй не е ли ужасяващ позор?
Лена пребледня като платно.
— Господи Саваоте! — възкликна тя. — Това ли пише тук? Невъзможно е! Не може да е той! Сигурно имат предвид друг човек.
— Тогаз го виж със собствените си очи!
Розенбаум й подаде вестника. Тя посегна и го взе. Започна да чете, ала буквите затанцуваха пред очите й. Беше девойка, която упорито преследва своята цел. Уплахата неочаквано я беше разстроила, но тя бързо се овладя, наложи си спокойствие и още веднъж препрочете съобщението. После се отправи към вратата.
— Ще докажа, че е невинен! Баща й я хвана здраво за ръката.
— Къде отиваш?
— При Рихард Бертрам!
