която тайно бе посветил не едно и две от своите стихотворения.
Когато Рихард започна да изкачва стълбите у дома, горе се отвори една врата и се появи Мари, неговата природена сестра.
— Още ли не спиш? — учудено я попита той.
Мари вдигна показалеца на дясната си ръка и в знак на предупреждение го долепи до устните си. Рихард забеляза, че ръката й трепереше.
— Какво има? — смаяно я попита.
— Тихо! Татко не бива да ни чуе.
— Нещо лошо ли се е случило?
— Ах, Рихард! — Момичето се бореше със сълзите си. Личеше си, че с мъка се опитва да потисне и овладее някаква неимоверно силна възбуда. — Почти съм си изгубила разсъдъка. От всички страни ни връхлитат такива беди, сякаш съществува неизвестна за нас тъмна сила, която иска да ни унищожи.
— Мари! — извика й той назидателно, — опомни се! И говори по-ясно! Какво има?
— Нали знаеш — поде тя, запъвайки се, — онзи непознат господин, за когото ти разказвах…
— Който върви подир теб?
— Да. Вилхелм няколко пъти ме предупреди да се пазя от него.
— Спомням си. Отново ли ти досажда? Ти излиза ли пак на улицата?
— Съвсем малко се отдалечих от къщи. Вече не ме свърташе в стаята. Имах нужда от глътка чист въздух. И тогава внезапно един човек ме заговори.
— Онзи непознат ли?
— Не. Беше един възрастен мъж, по моя преценка работник. Нищо не подозираща се спрях, защото помислих, че ще иска да ме попита нещо. Но после се оказа, че този безсрамен тип имал да ми предаде едно предложение, което…
Тя млъкна и започна да плаче. Рихард стисна здраво зъби. В него се породи подозрение.
— Трябва да се стегнеш — окуражи я той с благ глас. — И да ми разкажеш всичко. Какво беше това предложение?
Мари се овладя.
— Непознатият намекна за нашата сиромашия, а после и за онзи господин. Изглежда за всичко бе осведомен много добре. Та въпросният господин му нареди да ми предаде, че когато вече нямало да мога да се справям с моите грижи, сигурно най-сетне съм щяла да се откажа от глупавата си гордост. Тогава съм щяла да се вразумя. Той щял да се смили над мен и да изпрати човек, който да ме отведе при него. После щял да дойде и краят на всичките ни беди.
— Какво безсрамие! — скръцна със зъби Рихард. — Трябваше да го удариш право в лицето този тип!
— Ах, Рихард, бях като парализирана. Той продължи дълго да ме увещава. После спрях да чувам какво ми говори. Накрая му обърнах гръб и побягнах към къщи. А после ми струваше много усилия татко да не забележи в какво състояние съм. Но на теб трябваше да разкажа всичко.
— И правилно постъпи, Мари. Аз ще… но не, в момента и аз самият не знам какво ще направя. Във всеки случай от сега нататък няма да излизаш повече вечерно време сама на улицата. Уведоми ли Вилхелм за тази среща?
— Представи си само, той още не се е върнал! — изплака тя следващата си грижа.
— Сигурно още работи.
— Но в такъв случай щеше да изпрати някой да ни каже, че ще закъснее! Не, несъмнено му се е случило нещо!
— Не бива човек веднага да си мисли най-лошото. Нека почакаме един час. Аз винаги го чувам, когато се връща. Ако дотогава не се появи, ще изляза да го потърся.
Малките отдавна спяха. Бащата седеше на стола с високо облегало и кашляше. Беше предпочел да остане в топлата стая вместо да си легне в студената спалня.
Рихард почувства нуждата да бъде сам и отиде в малката задна стаичка, където започна да се разхожда нагоре-надолу, потънал в какви ли не объркани мисли.
Унесено се приближи до силно заскрежения прозорец и на едно място с топлия си дъх стопи гъстата плетеница от ледени цветя за да погледне навън в нощта. Всичко наоколо бе потънало в дълбока тъмнина. Само отсреща в къщата на полковник фон Тифенбах се виждаше един осветен прозорец.
Там живееше жената, която без да знае го беше вдъхновила да напише най-хубавите си стихотворения, жената, чиито образ изплуваше пред него винаги когато седеше самотен пред масата в студената стаичка и с полуизмръзналите си пръсти пишеше онези стихове, които с великолепния си колорит ярко контрастираха на неговия тъжен и печален живот.
Той беше виждал Хедвиг фон Тифенбах само няколко пъти на улицата, но оттогава непрекъснато мислеше за нея. Тя живееше отсреща — можеше да го чуе, ако й извикаше — ала с ужасяваща яснота Рихард съзнаваше, че тя нямаше да е по-недостижима за него, ако домът и се намираше на отдалечена на милиони мили от земята звезда.
Рихард Бертрам седна на масата и се опита да улови в стихове връхлитащите го образи и видения. Но работата не му спореше. Недоволен от себе си, той стана. Беше ли изминал вече онзи час които беше определил за завръщането на Вилхелм Фелс? Отново хвърли поглед към осветения прозорец и изведнъж се стъписа.
Какво беше това? Там отсреща, пред отворения прозорец не се ли виждаше силуетът на някакъв мъж? Какво търсеше този човек там посред нощ? Рихард напрегна зрението си до краен предел и втренчи поглед в прозореца като хипнотизирай. След малко изненадано извика:
— Подвижна стълба!… А-а, значи някой е влязъл с взлом!
Той премина през всекидневната възможно по-спокойно, за да не разтревожи бащата, взе от масата ножа, останал там още от вечеря, и владеейки се добре, бавно затвори вратата зад гърба си. После се втурна стремително по стъпалата и изхвръкна през задната врата.
С известни затруднения се покатери на зида, а оттам скочи от другата му страна. Той гледаше само към отворения прозорец и затова не видя, че зад полуотворената врата, водеща към двора, вече стояха полицаите. Тежкото вино бе възбудило въображението му. Със светкавична бързина в мислите му се заредиха картини на опасности, застрашаващи обожаваната от него жена, както и различни възможности да ги предотврати. Той стисна ножа между зъбите си и бързо се закатери по подвижната стълба.
Ето че се добра до отворения прозорец. Неговата любима лежеше вързана на леглото, а някакъв непознат тип с великанско телосложение се обърна в този момент към прозореца, за да избяга през него с плячката си в ръце. Рихард изобщо не помисли, че не е по силите му да се мери с такъв Голиат, и скочи в стаята.
— Назад, подлецо! — изкрещя той.
Същевременно се опита да сграбчи ръката на взломаджията, ала успя да хване само някаква огърлица. В същия миг вратата рязко се отвори. Полицаите нахлуха в помещението.
Борман нададе яростен вик. Видя, че е загубен, ако не съумее да си пробие път.
Вахмистърът се стъписа.
— Бога ми, това е Борман! — извика той. — Дръжте го! С другия сам ще се справя!
Той се нахвърли върху Рихард Бертрам, който съвсем слисан с лявата си ръка стискаше златната огърлица, а в десницата си държеше ножа и изобщо не разбираше какво става около него. Само вдигна отбранително ръце, ала така създаде впечатление, че се кани с ножа да защитава своята плячка. В следващия миг, преди да успее да каже и една дума, той безмълвно рухна, ударен от палката на полицая, която имаше олово в единия си край.
— Хайде, елате насам, мерзавци такива! — изрева Борман. — Ще се простите с живота си, всички до един!
Той започна да рита и да удря около себе си, но четиримата полицаи с все сила се вкопчиха в него и хванаха ръцете му. Револверът на Борман гръмна два пъти, куршумите му се забиха в стените, разкъсвайки копринените тапети. Великанът изпадна в дива ярост. В този момент върху него се нахвърли и вахмистърът, който се беше справил с Рихард, и го сграбчи за врата. С люто проклятие Херкулесът се строполи на пода, ръцете и краката му незабавно бяха вързани.
