Но Рихард не отговори. Изглежда той изобщо не съзнаваше, че в стаята има други хора. Лекарят повтори въпроса си. Като видя, че няма резултат, сложи длан върху болезненото място на главата на арестанта. Тогава Рихард силно трепна, сви юмруци и с див глас изкрещя:
— Назад, или ще те пронижа! Не бива да й причиняваш никакво зло!
Очите му опасно искряха, всичките му мускули изглеждаха напрегнати.
— На кого не бива да се причинява никакво зло?
— На нея!… На нощта, на нощта, на нощта!
— Коя е тя?
По лицето на Рихард се изписа учудване. После с тих и нежен глас започна да рецитира друго стихотворение: Когато над голямата река се спусне бавно вечерта и бързо вятърът игрив докарва хлад и здрача сив, тогава горската царица отново вече е на крак с настъпилия скоро мрак и буди всички чудеса заспали кротко през деня. Тропическата нощ вълшебна! Походката и — палми разлюлени цветя красят одежди и зелени със знак един-единствен на ръката възпира вятъра, огънал дървесата…
Лицето му изразяваше силен копнеж. Тя вдигна глава към ниския таван и продължи:
Веднага щом на утрото зората сипва сбогува се тя пак, оттегля се за сън, а нежният и дъх с роса обсипва цветя, треви, дърветата навън.
Царице!
Чуй ти моите песни, моя зов, политнали към теб под нощния покров!
После млъкна, напрежението му се изпари и бавно се отпусна назад.
— Известни ли са ви тези стихове, господин асесор? — попита лекарят.
— Да. Случайно ги знам. Това е „Тропическата нощ“ от стихосбирката на някой си Алмансор.
— Той ги знае наизуст и с тази „Тропическа нощ“ свързва някои свои представи. Струва ми се, че действително е изпаднал в умопомрачение, може би вследствие на внезапна уплаха, може би и вследствие на… а-а, сега ми хрумна нещо… нали неговият баща умря?
— Да, съвсем внезапно.
— А той знае ли вече?
— Не.
— Би трябвало да го заведем при трупа на баща му.
— Това наистина е добра идея! Ако умопомрачението му е чиста симулация, може да се предположи, че при неочакваната гледка на трупа той ще бъде завладян от чувства, които трудно се прикриват и маската му ще падне.
— Да, ако е маска. Но в момента твърдя, че не се преструва. Състоянието му е сериозно. Точно заради това очаквам, че щом му покажем мъртвеца, ще дойде на себе си.
— Тогава да не се бавим, господин докторе!
След около половин час пред гробищата спряха две шейни, от които слязоха председателят на съда заедно с асесора и съдебния лекар, следвани от двама полицейски служители, които водеха Рихард Бертрам.
Със сериозно изражение и тържествени стъпки господата влязоха в дома на покойниците и пристъпиха към ковчега на стария Бертрам.
— Бертрам — обърна се асесорът към Рихард, — знаете ли къде се намирате?… Отговорете ми!… Нима не чувате, че ви се говори!
Всички погледи бяха отправени към нещастния млад човек, който стоеше изправен пред смъртното ложе на баща си с белезници на ръцете.
— Бертрам — каза лекарят с по-силен глас, — вие стоите пред мъртвец, стоите пред трупа на вашия баща!… Ето го!… Познахте ли го?
Той смъкна савана от трупа, ала Рихард изобщо не вдигна очи.
— Приближете се! — заповеднически каза председателят на съда.
И тази заповед не стигна до слуха на задържания. Един от полицаите го побутна напред и обърна главата му в желаната посока. Без да иска с едната си ръка допря болезненото място на черепа му и Рихард веднага извика. Посегна към главата си. Погледът му се вторачи в мъртвеца.
С голямо напрежение всички очакваха резултата от тази ужасна среща. Но Рихард огледа трупа с празен поглед, без да прояви някакви признаци, че го е разпознал. Асесорът размени въпросителни погледи с останалите и вдигна рамене.
— Отведете го! — нареди председателят на съда. — Да си вървим.
— Какво ще кажете, докторе? — обърна се председателят на съда към лекаря, когато отново се настаниха в шейната.
— Действително е изпаднал в умопомрачение. Личи си и по празния му безизразен поглед. Невъзможно е един толкова млад и неопитен човек да симулира толкова убедително.
— Ах, драги докторе, виждали сме и къде-къде по-млади престъпници, по-изпечени и от възрастни негодници!
— Но той не би могъл да се владее чак в такава степен! Не е лесно дори и за най-закоравелия престъпник да види пред себе си трупа на собствения си баща.
— Прав сте, но още не съм съвсем убеден. Можем да опитаме още нещо. Утре е погребението. Нека присъстват малките деца и синът. Ако и тогава остане напълно безразличен, вече съм склонен да вярвам, че не симулира.
10. АЛМАНСОР
По същото време княз Ван Зом стоеше облечен и готов за излизане, този път като Непознатия от Индия.
— И така, Фридрих, добре внимавай! Знаеш, че скоро очаквам посещение. С моя гост ще разговарям в работния си кабинет. Ти ще чакаш в преддверието. Щом позвъня и поискам чаша вода, това ще е знак да отидеш на поста си.
— Какъв пост?
— Ще ми донесеш чаша вода и ще кажеш, че домоуправителят иска да представи желаната от мен сметка. После ще се върнеш в преддверието и ще влезеш в гардеробната. Там ще пропълзиш под масата, покривката е достатъчно дълга, за да те скрие. Няма да изпускаш из очи шкафчето с бижутата и ще чакаш да видиш какво ще се случи. Нали добре познаваш скъпоценностите, които се намират там?
— Много добре.
— Ще кротуваш, каквото и да се случи! После ще провериш какво липсва, ще направиш списък, ще го пъхнеш в плик и ще ми го донесеш като току-що пристигнало писмо! Ако се наложи, ще ти напиша указания върху него. Ще ги прочетеш още в преддверието, за да знаеш какво да правиш. Ясно ли е?
— Да е ясно — ясно е, ала все още не мога съвсем да го проумея.
— Предполагам, че докато ме няма, моят гост ще влезе в гардеробната ми, за да се позанимае с онзи шкаф. По какъв начин ще се развият събитията не мога отсега да кажа, но ти ще ми съобщиш всичко писмено.
— С други думи гостът ви има намерение да гепи туй-онуй, а?
— Вероятно. А сега стига приказки! Разпореди се да впрегнат шейната! Антон ще дойде с мен.
Не след дълго Ван Зом седеше в шейната и по пътя изцяло потъна в мислите си, беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че при цялата хитрост и грижливост, с които беше подходил към своята трудна задача да спаси честта на Герхард Бург и да разкрие Капитана, отначало бе постъпил късогледо. С непростимо упорство се опитваше само по заобиколни пътища, чрез двамата Волф, да се добере до сведения за личността на своя противник! И съвсем обяснимо се озова в задънена улица. След провала можеше спокойно да размисли и да намери правилния път, но това можеше да му се удаде от самото начало, ако беше…
Ван Зом се усмихна. Усмихваше се на собствените си грешки и несъвършенство. Сега самият той се беше изправил пред онова „ако“, пред което всеки човек поне веднъж в живота си застава. Навярно трябвало е да се случи точно така, а може би и запознанството с двамата Волф да не е съвсем напразно. По всяка вероятност пак щеше да се наложи да се разправя с тях.
