— Да.
— Направихте ли признания?
— Признания ли? Че какво да признавам?
— Не може да отречете, че без помощта ви великанът не би могъл да излезе от затвора!
— Цялата работа и за мен си остава загадка — продължи да упорства ключарят.
— Ще ви осъдят, Арнолд!
— Ще се защитавам докрай!
— Че какви ли аргументи бихте могли да приведете във ваша полза?
— Три! Първо, тук няколко служители разполагат с ключове. Второ, Борман никога няма да издаде истинския виновник, а ще натопи онзи от надзирателите, на когото иска да си отмъсти.
— И трето?
— Трето, известно е, че Капитана е всесилен. Твърде възможно е той да го е измъкнал от „Бастилията“.
— Но това е малко вероятно, Арнолд. Съветвам ви просто да кажете истината.
— А вас, господин пастор, ви съветвам да не се бъркате в работи, които не ви засягат!
Обикновено арестуваните, задържани по едно и също дело, получават по възможност отделни килии. Затова и Рихард Бертрам бе затворен в друго отделение на „Бастилията“.
Когато пасторът се приближи да неговата килия, той видя, че вратата й е отворена. Надникна вътре. Там беше асесорът Шуберт заедно с лекаря на затвора. Арестантът лежеше на земята в състояние, което будеше състрадание.
Сламеникът беше разкъсан така, че Рихард се беше проснал направо върху разпиляната слама. Двамата господа бяха влезли току-що и поздравиха кратко свещеника. После асесор Шуберт, който изпълняваше задълженията на съдия следовател, се обърна към ключаря на отделението с думите:
— Говори ли нещо?
— Да, но само несвързани глупости.
— Как така глупости? Запомнихте ли нещо от тях? — — Ами имаше много рими.
— Странно! — О, той само се опитва да ни води за носа, господин асесор! Само се преструва, че се е побъркал. Знам ги тия. Този тип се прави на буйно луд! Това винаги е последното средство, към което прибягват такива хора, щом попаднат в капана. Този тук използва поезията. Не престава да съчинява стихове.
Ключарят грубо се изсмя.
— Защо сте му дали този разкъсан сламеник?
— Самият той го разкъса. Така се разбесня, че както изисква правилникът за вътрешния ред, бяхме принудени да го оковем.
Изглежда асесорът не беше безсърдечен човек. Той поклати глава и се обърна към съдебния лекар:
— Смятате ли, че тази верига е необходима?
— Ако симулира, да! Но ако състоянието му наистина е лошо, тогава това е голяма жестокост!
— Надявам се няма да е особено трудно да различим истината от измамата.
Очите на Рихард Бертрам бяха затворени. Никакво движение, ни най-малко помръдване не показваше, че е още жив. Лекарят се наведе над него и извика:
— Бертрам!
Никакъв отговор.
— Я го побутнете! — посъветва асесорът.
Лекарят сложи леко длан върху главата му, ала напразно. Натисна малко по-силно. Засегна мястото, където беше ударен с палката. Рихард нададе болезнен вик. Очите му се отвориха и с неописуем израз се втренчиха в застаналите до него мъже.
— Бертрам! — повторно извика лекарят.
— Госпожице Лена! — прошепна задържаният.
— Елате на себе си де!
— Вие ни спасихте!
— Съвземете се, човече! Сега ще бъдете отново спасен!
— О, колко много лъскави монети!
В обърканото си съзнание Рихард се занимаваше със сумата, която беше получил от бащата на Лена Розенбаум благодарение на решителната й намеса. Ала присъстващите мъже разтълкуваха думите му по опасен за него начин.
— Аха! — обади се асесорът. — Мисли си за обира!… Моля, продължете!
— Само пари ли бяха?… Нямаше ли и скъпоценности? — попита лекарят.
— Да, и една златна верижка. Мъжете се спогледаха.
— Има предвид онази скъпоценна огърлица — прошепна асесорът, — която е държал в ръката си, когато са го заловили.
— И нищо друго ли? — продължи разпита си лекарят.
Тъй като Рихард не отговори, той го разтърси леко за рамото.
— Нищо друго ли нямаше освен огърлицата?
По бледото лице на младежа пробяга лека радостна усмивка.
— И вино… онова ми ти ядене… бях толкова гладен!
— Върви, че го разбери! — ядно промърмори лекарят.
— Поговорете с него още малко! — настоя съдебният съдия.
— Кой ви даде вино и храна?
— Кой ли? — провлечено и някак отнесено повтори Рихард.
— Коя е тази Лена?
— Лена ли?… Морската сирена.
При последните му думи очите на младежа заблестяха. Той разтвори широко ръце и обърнал лице към високото зарешетено прозорче, унесено започна да декламира:
На дъното на синьото море, където не звучи глас земен, потънал в дрямка там стои и ни зове на морската сирена замъка вълшебен…
— Преструва се! — прошепна асесор Шуберт в ухото на лекаря.
— Пред нас е един ненадминат майстор на симулациите!
— Опитайте да продължите разпита! Изглежда на вас е склонен да отговаря.
— Бертрам, кажете ми…
Лекарят не довърши изречението си, понеже Рихард неочаквано продължи да говори, и то с такъв тон, сякаш бе потънал в някакъв далечен благотворен сън. Той протегна ръка като че ли в непосредствена близост пред себе си виждаше същество от плът и кръв.
— Нощ, нощ, моя нощ!
Но не Лена, друга жена бе неговата „нощ“. После неговият размътен разсъдък насочи мислите му в друга посока. Върху лицето му внезапно се изписа панически страх.
— Назад, подлецо! — пронизително извика той, безсилно се отпусна върху сламата и очите му се затвориха.
Асесорът остана силно изненадан.
— Тези думи ме карат да се замисля, господин докторе.
— Защо?
— Защото след като ги изрече, той повторно изпадна в безсъзнание.
— Твърде често ги казва тези думи — подхвърли ключарят, — твърде често!
— Заплашително ли звучат? Тъй както сега? Или по-скоро изразяват внезапна уплаха?
— Заплашително. Сякаш се кани да се нахвърли върху някого. Асесор Шуберт вдигна ръка.
— Точно тези думи е извикал някой в стаята на госпожица фон Тифенбах. Ясно са ги чули двамата полицаи, застанали на пост при вратата, водеща към двора. Ще имате ли добрината да опитате да разберем още нещо от него, господин докторе?
Лекарят отново се наведе над Рихард и попита:
— Кой е този подлец, кого имате предвид?
