накитите и скъпоценните камъни да са безразлични? Къде е жената, която с мислите си не би могла да вдъхне живот и душа на тази мъртва материя?
Ван Зом стана учтиво от мястото си.
Той заведе госпожа Нора в съседната стая, в онази гардеробна, за която споменахме по-горе. Там особено биеха на очи два предмета: една стоманена маса за съхраняване на пари и ценности, както и един друг шкаф, висок и широк, изработен от най-фино дърво и инкрустирай по китайски маниер. Ван Зом посочи към металната каса и каза:
— Моят сейф.
В същото време той пъхна в ключалката ключ, който имаше езиче с много особена форма, и започна да върти шайба с букви по нея.
— Виждате ли, милостива госпожо — продължи той, — ключалката може да отвори само онзи, който е запознат с нейния секрет. Ако все пак това се удаде на незвано лице, ще го посрещнат самострелящи пистолети. Ето дулата им! Изстрелите не проехтяха само защото ми е известен механизма, който не позволява на оръжията да изгърмят.
— О, Господи!
Госпожа Нора погледна към дулата на пистолетите, зейнали срещу нея иззад отворената врата на касата.
— Мислите ли, че е възможно да ме оберат?
— Изключено, ваша светлост! Та тази каса е цяла крепост!… Естествено вашите скъпоценни камъни се намират в нея, нали?
Князът отвърна с лека усмивка, чието значение тя тъй и не разбра.
— Не. Те се съхраняват на далеч по-сигурно място. Тук има само пари и документи.
След тези думи той отвори двете врати на другия широк шкаф. Цяла редица от книги с надписи от златни букви блеснаха с великолепието си пред очите на Нора.
— А-а, вашата библиотека — разочаровано каза тя.
— Госпожо баронесо, често книгите са истинските скъпоценни камъни. Но — той бръкна в шкафа, — я вземете например този том и преценете тежестта му!
Той й подаде една от книгите. Тя беше много тежка и след като госпожа Нора я разгледа малко по- внимателно, забеляза, че държеше не книга, а плоска дървена кутия.
— Отваря се така, както отваряме книга. Опитайте!
Тя извика изумена… пред нея заискриха шест великолепни гривни, украсени с перли, рубини и смарагди.
Баронесата продължи да отваря книга подир книга… навсякъде погледът й срещаше колиета, пръстени, верижки, гривни, огърлици, брошки и какви ли не други бижута.
— Истинско чудо! — възкликна тя с блеснали очи. — Че тази библиотека е по-скъпа от цялата ви къща заедно със скъпоценното й обзавеждане!
— А това момче е по-ценно от цялата останала библиотека — засмя се той, като претегли в ръка една нова „книга“. — Прочетете какво пише тук!
Той обърна към нея гърба на „томчето“. Там бе напечатано: „Les rois des pierres“, което ще рече: „Кралете на камъните“. Князът отвори кутията. Вътре имаше две невзрачни сплескани кожени кесийки, които съдържаха скъпоценни камъни с големина от грахово зърно до лешник.
— Какво е това? — попита тя.
— Най-много са диамантите, има също рубини, сапфири и смарагди — отвърна той с безразличен тон, сякаш ставаше дума за речен чакъл.
Обаче жената стана неспокойна. Беше обзета от някаква необуз-даема трескава възбуда.
Ван Зом я наблюдаваше внимателно. Той забеляза треперенето на ръцете й, както и алчния блясък в очите й. Вече беше убеден, че предположенията му не го лъжеха и че постигаше целта си.
— Дрънкулки! — презрително каза той. — И каква ми е изгодата от тези мъртви богатства?… Ей ги на къде си стоят! Каква полза ми носят на мен? Или пък на света?
Силната възбуда й попречи да отговори. Върнаха се в работния кабинет. Фридрих сервира чая. След малко Ван Зом натисна звънеца. Слугата пак се появи.
— Чаша студена вода!
Това беше уговореният между двамата знак. Не след дълго Фридрих донесе водата.
— Извинете ваша светлост, домоуправителят желае да разговаря с милостивия господар. Той каза, че било много спешно. Става въпрос да ви представи сметките, които още утре в ранни зори…
— Глупава работа! — обади се привидно ядосан Ван Зом. — Простете, милостива госпожо! Но наистина това са неотложни дела.
Тя му показа най-очарователната си усмивка.
— Не искам заради мен да занемарите важните си задължения!
— Дори и ако се наложи да ви изоставя за десетина минути?
— Но моля ви, ваша светлост! Ако знаех, че с присъствието си ви притеснявам и най-малко, веднага бих си тръгнала.
— Само десет минути — възпря я той с едно движение на ръката.
— Благодаря ви. Ей там има вестници и списания! Фридрих, кажи на домоуправителя, че веднага идвам! Нека ме чака долу в стаята си! А ти отиди в конюшнята и дай на кочияша указания за после. Изобщо погрижи се долу всичко да е наред! Не ми се иска да преживея подобна разходка като тази сутрин!
— На вашите заповеди, ваше сиятелство!
Щом излезе навън, Фридрих изу ботушите си, промъкна се през вратата на коридора в гардеробната, пропълзя под масата и така придърпа дългата й покривка, че да може добре да вижда големия шкаф.
В това време Ван Зом бавно изпи водата и след като още веднъж се извини, излезе от стаята.
Госпожа Нора фон Хелфенщайн изчака първо две-три минути, после отвори вратата към преддверието и погледна навън. Нямаше жива душа. Веднага припна обратно и се вмъкна в гардеробната. Там тя отвори шкафа, който Ван Зом уж беше забравил да заключи, посегна към книжата със златния надпис „Les rois des pierres“ и измъкна от нея двете кожени торбички. Трескаво избра от всяка торбичка по два-три от най- добрите скъпоценни камъни и ги пусна в ръчната си чантичка. С треперещи пръсти върна кесийките в скривалището им, постави „томчето“ на предишното му място, затвори шкафа и само броени секунди по- късно седеше в креслото си с вестник в ръка.
След по-продължително отсъствие Ван Зом се върна в стаята, където завари Нора фон Хелфенщайн задълбочено да чете списанията.
Между двамата се завърза доста странен разговор. Князът преливаше от духовитост, а гостенката му отчаяно се мъчеше с пресилена веселост да се прави на интересна пред домакина. Ван Зом със задоволство установи промяната в нейното поведение. Той чувстваше как тя с всички възможни средства се опитва да му попречи още веднъж да отиде при шкафа.
Фридрих влезе и на сребърен поднос му предаде някакво писмо.
— Толкова късно писмо? От кого е? — попита Ван Зом.
— Даде ми го кочияшът. Някакъв слуга, когото той не познава, моли за незабавен отговор.
Ван Зом отвори плика. Намиращият се вътре лист съдържаше следните написани от Фридрих редове: „От двете кожени кесийки тя взе няколко скъпоценни камъка и ги прибра в ръчната си чантичка“.
— Вестта е радостна — кимна Ван Зом. — Е, в такъв случай ще трябва да отговоря. Извинете ме, госпожо фон Хелфенщайн! Очевидно съдбата не желае да се насладим на тази вечер, необезпокоявани от никого.
Той извади от портфейла си визитна картичка и написа на гърба й: „След като си отиде гостенката ми, вземи маска номер две!“ После сложи визитката в плик, подаде го на слугата си и го отпрати.
От този момент нататък разговорът им не вървеше. Домакинът изглеждаше изморен, или пък обзет от други мисли. Те все по-мъчно намираха думи, докато най-сетне госпожа Нора решително използва първата удобна възможност да си тръгне.
— Днес направо злоупотребих с любезността ви, ваша светлост. Ще ми позволите ли да се сбогувам с вас? И кога ще ви видя пак у дома?
— Разрешете ми още утре да се осведомя как се чувствате!
