Навярно си мислиш, че не те познавам, а? Ето — чети?
Тя поднесе пред очите му лист хартия. Розенбаум хвърли един поглед на написаното и изумено отстъпи назад.
— Тайнописът! Боже Якове! Значи господинът навярно е някой… някой познат на господин Капитана, а?
Предрешената жена се престори, че не е чула въпроса му.
— Разбра ли вече с кого си имаш работа? — попита тя. — А сега кажи честно: какъв е този камък?
— Диамант, да, истински диамант!
— Колко струва?
— Тоз’ камък ако се шлифова, хубави пари ще струва.
— По дяволите! Не питам колко ще струва шлифоването му, а каква му е стойността, както си е сега!
— Всеки познавач ще ви каже, че е хиляда марки.
— Яда го видя!
Тя се престори, че иска само да го разгледа. Евреинът й върна камъка, а безцветните му очи блестяха от алчност. Жената пъхна диаманта в джоба си и подигравателно се изсмя.
— Розенбаум, ти не заслужаваш човек да ти предложи изгодна сделка. Лека нощ, стар кожодер такъв!
С пронизителен вик той се вкопчи в ръката й.
— Чакай! Що ми казвате лека нощ, като от добрата сделка ми става най-леко от всичко друго? Останете още малко! Честно ще изчисля стойността на камъка. Отде го имате?
— Какво ти прихваща? Да не би да ме разпитваш? Казвай, колко предлагаш!
— Колко искате? — предпазливо подхвана старият.
— Десет хиляди марки! И това е твърде евтино, понеже не желая заем за камъка, а го продавам.
Евреинът плесна ръце и заекна:
— Десет… хиляди… марки? Боже Израелеви! Ще умра! Ще получа удар!
— Ако не се решиш час по-скоро, ще ти поискам хиляда и петстотин! Да не би да струва по-малко?
— Не, о, не! Даже и нещичко отгоре! Казвам го, щото искам да бъда искрен. Ама шлифоването му ще струва още куп пари. Някой златар ще предложи пет хиляди марки, че ще даде и още пет.
— Разбрахме се! Значи десет хиляди марки! Сега ще ми платиш половината, след една седмица — остатъка!
Соломон Розенбаум направи физиономия, сякаш стоеше разтреперан пред ужасна бездна. Струваше му се, че този пазарлък върви прекалено бързо.
— Да платя?… Аз? — попита той. — Че да не би аз да предложих таз’ сума, а?
— Нали ти самият каза, че за този камък ще получа толкова пари!
— Да, ама от някой златар. Не от мен. Златарят купува по светло, и то от хора, дето ги познава. А аз съм принуден да купувам вечерта или през нощта и не знам що за човек е онзи, дето ми носи диаманти или стари ръкавици. Въпреки туй ще ви направя едно предложение — веднага давам пет хиляди марки и… нито пфениг повече!
— Лека нощ!
Този път госпожа Нора не се шегуваше. Тя изхвръкна навън като вихрушка. Евреинът веднага хукна подир нея, ала когато се озова в коридора, завари там жена си съвсем сама.
— Де е той? — извика Розенбаум. — Ти го пусна да си върви?
— Че можех ли да го задържа? Той светкавично дръпна резето и само след миг беше навън!
— Боже Господи, отиде великолепният камък! — завайка се Розенбаум. — Струваше къде-къде над двайсет хиляди… а аз предложих пет хиляди!… Ще ми се да си оскубя косите!… Само да не беше хукнал като луд! Щях да му предложа и седем… к’во говоря… и десет хиляди! Жено, ти си мойто нещастие! Ти си последният пирон на ковчега ми! Що го не спря оня господин! А аз го оставих да си тръгне и да изчезне! О, аз съм свършен!
Докато Розенбаум се вайкаше, Нора се върна у дома си. Тя не се нуждаеше чак толкова спешно от пари, така че не беше принудена да продаде камъка веднага. Но вече знаеше стойността на диаманта.
Ван Зом стоеше на отсрещната страна на улицата в един тъмен вход, когато госпожа Нора излезе от заложната къща. Беше използвал времето си да размисля каква ли игра играеше жената на банкера.
След провала си като шпионин в планините при двамата Волф той бе стигнал до убеждението, че трябва да търси Капитана на друго място. После продължи издирванията си и накрая му се притече на помощ не нещо друго, а онова, което хората наричат случайност. Една вечер той минаваше край зида, през който с помощта на забиваните в него железа можеше да се стигне до тайното свърталище, където бандата на Капитана правеше съвещания. Тъкмо в този момент от него се спускаше загърната в плащ човешка фигура. Ван Зом се стъписа, после плътно се притисна в една ниша на зида и остана там, докато човекът свърна зад ъгъла. След това князът се втурна подир него, по обиколен път го изпревари и се скри в засада. След малко мъжът мина покрай него. Ван Зом беше избрал такова място, че близо до него онзи трябваше да пресече светлия кръг, хвърлян на пътя от уличния фенер. И тогава князът го позна. През следващите седмици продължи да следи подозрителната персона, още по-внимателно наблюдаваше действията му и установи две неща: първо, че човекът, виновен за цялото нещастие на Герхард Бург, не е друг освен… банкерът Франц фон Хелфенщайн. Самият Франц, който играеше ролята на почтен човек, имаше на съвестта си онова, което хората приписваха на Герхард Бург. И второ, Франц фон Хелфенщайн бе не само престъпникът от онова далечно време, той и до ден-днешен си беше мерзавец до мозъка на костите. Водеше тъмен двойнствен живот — от една страна се представяше за уважаваният от всички банкер, а от друга, под маската на спечелилия си зловеща слава Капитан извършваше най-страшни престъпления.
Навярно още от онова време Нора фон Хелфенщайн, станала по-късно негова жена, му е била доверено лице и помощник в цялата му позорна дейност. Вероятно този брак не е бил рожба на романтична любов, както се предполагаше на времето, а резултат от отвратителната необходимост, която свързва съдбите на двама престъпници.
След като Ван Зом стигна до горния извод, той насочи всичките си усилия към разобличаването на тази двойка. Но това трябваше да се направи с голяма предпазливост. Необходимо беше да намери доказателства за вината им, за да му паднат в ръцете. Ето защо покани на гости у дома си семейство Хелфенщайн. Искаше да им покаже богатствата си, които щяха да подмамят Капитана и жена му някой път да плячкосат жилището на княз Ван Зом.
Тази хитрина действително го доведе до целта му. Обаче самият Капитан, Франц, не се хвана в мрежата на Непознатия от Индия. Той изобщо не дойде на гости, появи се единствено жената. Дали всичко това бе хитър трик от страна на двойката изпечени престъпници? Или пък имаше някакви други причини?
Князът допускаше второто. Доколкото беше успял да се осведоми, бракът на банкера не беше щастлив, макар че това се криеше от хората. Франц и Нора вървяха всеки по своя път, по напълно различни пътища. Свързваха ги единствено вината и злодеянията, а именно те ги принуждаваха в определени случаи да действат задружно. Затова не беше изключено тази жена да лъже съпруга си… както и обратното.
Ван Зом разсъждаваше така: може би госпожа Нора изобщо не беше казала на мъжа си, че са поканени на гости в дома на Непознатия от Индия. Може би Капитана отдавна да е споменавал пред жена си, че има желание да отиде на гости на княза, за да разузнае там какви са възможностите за някой много голям, грандиозен обир. И когато поканата последвала тъй изненадващо и бързо, госпожа Нора си е помислила, че ще е по-добре сама да използва тази възможност, за да не дели плячката със съпруга си. И тъй като в крайна сметка същата вечер обстоятелствата се подредиха и кражбата стана незабелязано, госпожа Нора имаше намерение лека-полека да превърне богатствата си в пари без знанието на банкера. Не беше изключено тя да мисли, че тези пари ще са й нужни, ако някой ден се раздели с престъпника и заживее свой живот. Така можеше да се обясни и бързото й нощно посещение при Соломон Розенбаум.
Точно дотук бе стигнал Ван Зом в размислите си, когато видя, че госпожа Нора излезе от заложната къща. Той се промъкна подир нея чак до жилището й и установи, че тя пак използва задната врата. Невъзмутимо князът пое в обратна посока, за да се върне при своя доверен слуга. Антон все още чакаше край голямата чешма.
— Мина ли някой оттук? — попита го той.
