— Не.
— И банкерът ли не е минавал? „Милостивата“ госпожа ми каза, че бил предприел пътуване във връзка с неотложни сделки.
— Сделки ли? Отишъл е в казиното и е уведомил прислугата, че ще се прибере много късно. Знам го от камериерката.
— Тъй значи! Познато ли ти е казиното?
— Много добре.
— Тогава отиди там! Ще стоиш в общото помещение за посетители. Не пропускай момента, когато Хелфенщайн си тръгне. Бързо изтичай у дома и ми съобщи!
Ван Зом се върна до Васерщрасе, за да разбере дали при евреина е бил продаден скъпоценен камък. Той почука на вратата на заложната къща и жената на Розенбаум му отвори.
— Кой е?
Князът нямаше желание да се разправя с нея надълго и нашироко отвън на улицата и затова енергично бутна вратата, така че притисна жената в стената.
— Помощ! — изкрещя тя. — Соломоне, живот мой, на помощ!
— Мълчете! — сопна й се Ван Зом. — Че кой ви е направил нещо? Не съм крадец. Но нямам намерение да се оставя да ме разпитвате на входната си врата!
В този момент и вехтошарят подаде нос през пролуката на вратата, водеща към неговата стая.
— К’во има, старо? Да не се е върнал онзи господин с камъка, дето ти…
Едва след това той забеляза нощния посетител и го огледа по-внимателно. После попита:
— Господине, що нахлувате тук тъй? Ван Зом избута двамата към стаята.
— Най-напред влезте! За останалото ще се разберем. Надявам се да ми кажете истината!
— Господине, Соломон Розенбаум нивга не изрича лъжа! А жена ми е самото олицетворение на истината, тъй че би могло да я изографисат на платно като богиня на истината, да я сложат в златна рамка и да й поставят отгоре стъкло за един талер.
— Ще видим дали е вярно. Неотдавна имахте посетител, нали?
— Посетител ли? Да, имахме такъв неотдавна. Туй беше господин равинът Бен Йохаба, който остана у дома почти три дни.
— Нямах това предвид. Говоря ви за тази вечер. Не идва ли тук преди малко един мъж?
— Жива душа не се е мяркала насам! — увери го Розенбаум.
— Странно. И все пак са ви предложили за Продан един диамант.
Току-що самият вие споменахте за някакъв господин, идвал тук със скъпоценен камък.
Двамата видимо се изплашиха.
— С диамант ли? — с несигурен глас попита старият. — Знам ли? Жено, ти знайш ли нещо?
— Нищичко!
— Хора, сами ще се затриете с тези лъжи! Ако продължавате да отричате, веднага ще ви арестувам!
Непознатия от Индия им показа полицейската си значка.
— Боже справедливи! — извика Розенбаум. — Полицай! И то таен! Детектив!
Жената изобщо не продума. Уплахата я беше сковала цялата, а както изглежда й беше отнела и способността да си служи с езика.
— И така, бъдете разумни! — предупреди ги Ван Зом. — Или продължавате да отричате?
— Не, почитаеми господине. Ама вий нали схващате, че един търговец не казва на всеки онова, дето го знае. Само полицията прави изключение. Тя може да научи всичко.
— Е, добре! Тук идва човек с диамант за продан, нали?
— Да.
— Купихте ли го?
— Че как тъй да го купя аз камъка? Та аз съм беден човек и в цялата къща няма дори петдесет талера!
— Колко му дадохте?
Розенбаум нито за миг не се смути. Беше свикнал на подобни кръстосани разпити. Продължи да упорства:
— Нищо не съм дал и нищо не можех да дам!
— А колко струваше камъкът?
— Знам ли? Че кога съм купувал диамант? Мога ли изобщо да купувам скъпоценни камъни? Знам много добре, к’во струват чифт обувки или ботуши без подметки и токове, ама хич не знам к’во струва един диамант.
— Познат ли ви беше онзи човек?
— Не.
— Никога ли не е идвал при вас?
— Нивга през живота ми!
— Ще се задоволя с този отговор. Лека нощ!
— Лека нощ, уважаеми господине!… Жено, изпрати го и заключи вратата, щото нощта не е приятел на никой почтен човек!
Ван Зом се прибра у дома си изморен. Но не беше време за почивка. Тръшна се облечен на дивана, за да е готов за излизане веднага щом Антон се върне от казиното. Наистина, можеше да си вземе обратно скъпоценните камъни и в отсъствието на банкера, ала не желаеше да се лиши от удоволствието да разобличи крадлата пред очите на собствения й съпруг.
Скоро задряма. Когато Фридрих го събуди, беше станало два часа. Антон се върна и доложи, че Хелфенщайн си е тръгнал пеша за дома, докато самият той взел файтона. Ако негово сиятелство побърза, може да стигне до жилището на банкера преди него.
Князът незабавно пристъпи към действие. Накара двамата слуги бързо да си сложат бради и перуки и всички излязоха.
Когато се озоваха пред дома на Хелфенщайнови, от близката църковна камбанария удари два и половина. Пет минути по-късно се зададе банкерът. Той се насочи право към главния вход и тъкмо бе вдигнал ръка, за да дръпне шнура на звънеца, когато пред него се изправи възрастен господин.
— Вие ли сте банкерът фон Хелфенщайн? — учтиво го попита непознатият.
— Да. Какво има?
— Ще разрешите ли да ви помоля за кратък разговор?
— За разговор ли? Сега? Какво искате?
— Приемам разговор, при условие, че е във вашата стая.
— Та кой сте вие?
— Ето ви моята легитимация!
Хелфенщайн видя познатата му полицейска значка и сякаш нож прободе сърцето му. Какво ли искаха от него? Той бързо се овладя.
— Полицейски служител ли сте? Моля, влезте! Позвъни.
— Ще ми разрешите да взема със себе си тези господа, нали? — обади се отново предрешеният Ван Зом.
Франц фон Хелфенщайн бързо се обърна. Видя зад него изправени още двама мъже — Фридрих и Антон.
— Добре, заповядайте! — кратко каза той. — Молбата на полицията е заповед за мен.
Портиерът придружи четиримата мъже нагоре, за да им свети, запали свещите в стаята на банкера и се отдалечи. Привидно непринудено Хелфенщайн си запали пура и се тръшна в креслото.
— Вземете си и вие! — небрежно подхвърли той. — Ей там има и пури, и кибрит!… А сега бъдете добър да съобщите причината за вашето среднощно посещение!
— Това е много деликатна работа — обясни Ван Зом. — Можем да я уредим само в присъствието на вашата съпруга.
— На моята жена? И таз хубава! В три часа сутринта искате да събудя жена си, да я повикам да дойде за полицейски разпит?
