Човекът с полицейската значка вдигна рамене и каза:
— За съжаление сме принудени да настояваме.
— Господине, кой сте вие, че си позволявате дързостта да ми говорите с такъв тон?
— Вече се легитимирах като служител на тайната полиция.
— Хмм, да, легитимирахте се — високомерно рече Франц фон Хелфенщайн, — но не може да отречете, че с подобни полицейски значки са вършени какви ли не безобразия. Ако към това се прибави и необичайно късния час, който сте избрали за служебните си задължения, тогава…
— Достатъчно! — рязко го прекъсна Ван Зом. — Питам ви накратко, ще се отзовете ли на учтивата ми молба, или не. Сега повтарям — той изговори последните си думи бавно и отчетливо, с по-остър тон — да не усложнявате задачата ни и веднага да наредите да събудят вашата съпруга.
— Господине! — избухна Хелфенщайн.
Ван Зом вдигна ръка, сякаш за да го възпре.
— След няколко часа, на разсъмване, ще се оплачете… в случай, че тогава все още имате желание за това.
Изглежда Франц фон Хелфенщайн проумя, че е по-добре да отстъпи. Макар и с ледено изражение на лицето той заяви, че ще помоли домакинята да си направи труда да дойде. Докато крачеше към вратата, тайният полицай му втълпяваше да не предприема каквито и да било необмислени стъпки, Банкерът се престори, че не го чува.
— Какво става? — попита Нора фон Хелфенщайн, когато мъжът й я изтръгна от сън. — Какво искаш от мен посред нощ?
— Аз ли? Аз нищо не искам! — отвърна той с едва сдържана ярост в гласа. — Но тук са дошли трима господа от полицията, които настояват да разговарят с мен и с теб.
Само за няколко секунди в госпожа Нора се надигна чувство на страх. Дали пък в крайна сметка не бяха вече по следите й? Но това беше напълно изключено.
— Ще събудя прислужницата, за да ми помогне да се облека — каза тя.
— По-добре се облечи сама! Нямам никакво желание да се ядосвам с тези хора до сутринта.
Той си тръгна.
Когато след кратко време Нора влезе в стаята му, Франц фон Хелфенщайн седеше полуизвърнат настрани в едно кресло, докато тримата непознати се бяха настанили на столовете.
— Това е жена ми! — високомерно каза банкерът. — А това, Нора, са господата, които си мислят, че могат да принудят дори личности с известни имена и високо обществено положение да отговарят на въпросите им в три часа сутринта!
С маниера и стойката на кралица тя се отпусна в другото кресло.
— Много си снизходителен, скъпи Франц — подигравателно рече тя.
— Да, и ние признаваме, че съпругът ви понякога е твърде снизходителен — каза Ван Зом високо и ясно с още по-голям сарказъм в гласа. — Онзи, който допуска зад гърба му неговата жена да върви по опасни и съмнителни пътища, той е повече от снизходителен, той е лекомислен!
Тези думи подействаха като искра в буре с барут. Нора скочи на крака, чертите й се разкривиха, но не успя да изрече нито дума. Франц също беше пребледнял като платно. Очите му искряха, а десницата му посегна към джоба на сакото.
— Какво… какво беше… това? — попита той, като тежко дишаше. — Какво… дръзнахте да кажете?
Ван Зом забеляза металния блясък на револвер в десницата на банкера, но в същото време и оръжията на тримата мъже заплашително се насочиха към Хелфенщайн.
— Какво беше това ли? — бавно отвърна Ван Зом. — Беше напълно заслуженият отговор на едно предизвикателство. Но нека останем по местата си! Господин фон Хелфенщайн, хвърлете оръжието си! Виждате, че сте в по-неизгодно положение от нас!
Банкерът направи презрителен жест и запокити револвера си на килима.
— Съществуват и такива типове — скръцна със зъби той, — които не си струват куршума. Но ви давам думата си, че още днес ще се разкайвате за дръзкото си поведение!
— Оставете тези празнословия! — сряза го князът. — Нека разкрием целта на посещението си! Едва ли е необходимо точно на вас, уважаемо семейство, да известявам, че тази нощ е извършена кражба в дома на княз Ван Зом, нали?
Нито банкерът, нито жена му отговориха. Но по лицата им се четяха противоречиви мисли.
Докато чертите на Нора ясно издаваха събудилата се уплаха и страх, то лицето на мъжа й сякаш се вкамени. После постепенно по него се изписа учудване, смайване и подозрение. Той хвърли дебнещ поглед първо към тайния полицай, а после и към жена си.
„Значи той действително все още не знае, че съпругата му на своя глава е привела в изпълнение плана за грабежа, който поначало е бил съвместно измислен“, установи за себе си Ван Зом. А на глас каза следното:
— Както виждам, тази новина не ви изненадва. Но аз го очаквах, защото знам, че имате пръст в тази работа.
— Вие луд ли сте? — изрева банкерът и скочи на крака. — Да наредя ли да ви затворят в лудницата?
— Мълчете! — сопна му се Ван Зом. — Да не би да искате да се изложите пред прислугата си, като разоблича вас или жена ви, доказвайки, че сте извършили кражбата? И така, дръжте се спокойно! Давам ви този съвет за ваше добро.
Самоувереното поведение на Ван Зом изглежда имаше резултат. Франц фон Хелфенщайн отново се отпусна в креслото си. Преди това хвърли зъл поглед на жена си, която полагаше напразни усилия да си сложи маска на ледено високомерие. — Да се върнем на кражбата! — със спокоен тон продължи Непознатия от Индия. — Ван Зом все още няма представа, че е бил обран. Направих моите издирвания и заключения, без да го осведомявам.
Госпожа Нора направи пренебрежителен жест и каза:
— Защо ни досаждате с брътвежите си? Минете на въпроса по същество!
— По същество? — повтори Непознатия от Индия. — Та аз тъкмо това правя. Трябва да знаете, че съм нает като частен детектив в дома на княз Ван Зом. Човек като него, който притежава истински съкровища, се нуждае от подобна закрила и сигурност. На една от моите контролни обиколки установих, че в кратък период от време са изчезнали някои от скъпоценните камъни на княза. Останалото сама можете да си го представите, госпожо фон Хелфенщайн. Зададох няколко въпроса на прислугата и узнах, че…
Тук детективът млъкна.
Пребледняла като мъртвец, Нора се беше облегнала назад в креслото. Съпругът й обаче трескаво премисляше какво ли се е случило в отсъствието му и какво да се направи, за да се предотвратят неприятните последици.
— Значи и двамата мълчите, а? — попита Ван Зом след кратка пауза.
— Не ви разбирам! — с мъка продума банкерът.
— И вие ли не ме разбирате, госпожо фон Хелфенщайн? Една крадла трябва да е умна. Когато разбере, че е разкрита, добре е да направи всичко възможно, за да заслужи снизхождение.
— Крадла ли? — отровно просъска тя, а очите й се втренчиха в него.
— Крадла? — извика банкерът. — Негоднико, ще те смажа!
— По-спокойно! — властно каза Ван Зом. — Госпожа фон Хелфенщайн е долна крадла! Това е. Снощи е откраднала от дома на княз Ван Зом скъпоценни камъни с огромна стойност!
Цялото тяло на банкера се разтрепери.
— Нора, уличи го в лъжа!… Говори де, казвам ти! Тя неколкократно се опита да проговори.
— То… това… е… лъжа — изрече Нора със заекване.
— Продължавате да отричате? — намеси се Ван Зом. — В такъв случай съм принуден да стана по-ясен. Тази нощ след едно по-продължително посещение при княз Ван Зом, преоблечен в мъжко облекло и с фалшива брада, някой излезе оттук, за да продаде един от откраднатите камъни. Кой беше той? За съжаление собственикът на заложната къща Соломон Розенбаум предложи твърде малко за него, тъй че се върнахте у дома с празни ръце!
— Това истина ли е? — изпъшка банкерът.
