— Доктор ли?… Благороден човек сте… отдавна никой не ме е наричал така.
— Винаги постъпвам благородно и сега съм дошъл отново да го докажа.
При тези думи посетителят, като че случайно, леко плесна с лявата си ръка по лявото бедро. Кльощавият, чиято първоначална професия бе аптекар, но по-късно пропадна до укривател на престъпници и отровител, веднага забеляза и се изправи на крака. По лицето му се изписа израз на уважение и още по- внимателно заоглежда червенокосия.
— Извинете! Действително познавате цялата ми къща, да, дори знаете и тайния знак. Значи сте човек с висок ранг. С какво мога да ви услужа?
— Имам нужда от помощта ви.
— Елате да слезем долу!
— Татко, татко! — извика най-младата от жените. Намесиха се и останалите: — Татко! Може ли да дойдем и ние?
Старият се спря и въпросително погледна посетителя.
— Знаете ли какво имат предвид?
— Да, скъпи ми докторе.
— Могат ли да дойдат?
— Ако им разрешите!
— С удоволствие. Но ще трябва вие да платите.
— Разбира се. Не съм стиснат. Хайде, елате, скъпи дами!
Цялата компания напусна задушната стая. Аптекарят вдигна капака в пода на коридора. Показа се тясна каменна стълба, която водеше към избата.
В сравнение с ширината и височината на къщата избата беше доста голяма. В предната й част две лампи пръскаха оскъдна светлина. От едно буре в ъгъла аптекарят напълни тенекиена мярка за течности. Червенокосият предпазливо допря устни до ръба й. Това си беше долнопробна ракия от картофи. После той предложи тенекиения съд на жените, които жадно го грабнаха от ръцете му.
По този начин жените си намериха занимание за известно време, а аптекарят заведе своя гост през една задна врата в съседното помещение. На светлината на лампата, която носеше „докторът“, непознатият посетител се изправи пред истински хаос от нахвърляни билки, шишета, други стъклени съдове, кутии и тигли, а сред цялата тази бъркотия като островчета стърчаха няколко столчета без облегалки.
— Нещо тайно ли е? — попита кльощавият.
— Да.
— Тогава ще заключа.
Хорн затвори вратата, подлости я с резето и седна в очакване на едно от малките столчета, В свитата си шепа посетителят показа на аптекаря кокалено копче с твърде странна форма и като изстрелян от пружина старият отново скочи на крака.
— Боже Господи! Самият Капитан!
Другият махна с ръка, прибра копчето и каза:
— Седнете си на мястото и ми отговорете на въпросите!
— Очаквам заповедите ви.
— Известно ли ви е средство, от което… поне временно… човек изпада в умствено разстройство?
— О, има дори няколко, според целта!
— Отбележете си добре — става дума за средство, което после да не може да бъде открито от лекар и да не се установи като причинител на въпросното умопомрачение.
Старият поклати заострената си глава.
— Това е дяволски трудно… и скъпо… скъпо!
— Стига сте го усуквали! Знаете, че плащам всичко, от което имате нужда. Но трябва да го имам още днес до полунощ!
— О, страшно кратък срок! За мъж ли е, за жена ли е?
— За жена.
— На каква възраст?
— На четиридесет. И още нещо: тя може да говори несвързани глупости, но не бива да издава важни неща.
— Невъзможно е да се направи! Да, можеш да объркаш акъла и мислите на някой човек, ала не и да му попречиш да…
— Разбрах вече. Значи нещо друго!
Кльощавият вдигна високо острата си брадичка и забарабани с пръсти по нея.
— Ами какво ще кажете за изкуствена летаргия, нещо като приспиване на волята и духа? Това преминава в сънна болест и накрая води до… хе-хе-хе… ако е необходимо води до безболезнена смърт.
— На първо време летаргията е достатъчна. Носле ще видим. Във всеки случай в продължение на три пъти по двайсет и четири часа жертвата не бива да е в състояние ясно да разсъждава… отначало това е най-важното.
— Три пъти по двайсет и четири часа… хмм! Най-напред силна възбуда, после буйство, последвано от пълна безчувственост и неподвижност. Хмм.
Аптекарят отново се изсмя гадно. Смехът му прозвуча като сатанинско блеене.
— Може да се използва индийски коноп. Или буника. А също и бучиниш. Мандрагора, или пък отровата за стрели кураре, мускарин. След това някои екстракти и…
— Докторе, оставете ме на мира с вашата отровна кухня! Самият начин не ме интересува.
Хорн вдигна глава, сякаш вече беше взел решението.
— Добре. Ще стане.
— Само се пита, както споменах, и което е много важно за мен, дали лекарите ще са в състояние да докажат, че на болната е било дадено да изпие подобно средство.
— Едва ли. Нали няма да търсят в стомаха следи от отрова, а най-напред ще предположат кръвоизлив в мозъка. Церебрален или спинален. Жената изложена ли е на силни вълнения и емоции?
— Понастоящем да, и то как!
— Това опростява нещата. Може би ще е енцефаломалация или пък пареза, парализа, акинезия…
— По дяволите вашите учени дрънканици, докторе! За мен важното е: или-или!
— Добре, добре. Разбрах.
— А как стоят нещата с евентуален смъртен изход?
— Всъщност това е най-лесното, хе-хе-хе-хе! Но все пак ви съветвам този момент да се поотложи с пет-шест месеца, тъй като може да открият наличието на съответното вещество в трупа…
Аптекарят млъкна и двамата наостриха слух. Предната врата на избата шумно изскърца с ръждясалите си панти. Разнесе се мъжки глас и петте жени му отговориха.
— Какво става отвън? — попита Капитана.
Аптекарят напрегнато се ослуша още няколко секунди и после каза:
— Няма защо да се безпокоите, господине! Това е един добър мой приятел.
— Посветен ли е?
— Още не е, но се надявам, че скоро и това ще стане.
— Що за човек е той?
— Слуга е на княз Ван Зом.
— По дяволите! Човече, каква непредпазливост! Ван Зом не е наш приятел.
— Знам. Но затова пък в лицето на неговия слуга имаме толкоз по-добър приятел.
— Може би тоя тип е шпионин.
[#1 Отровен алкалоид на гъбата мухоморка. Името му идва от латинското й наименование. — Б. пр.]
Хорн отново изблея:
— Хе-хе-хе-хе! Да не съм глупак? Прозирам хората до дъното на душата им. Хе-хе-хе-хе! Тоя отвън няма да е още дълго на служба при Ван Зом.
— Защо? Има ли вече друга служба?
— Кажи-речи, при… хе-хе-хе… при мен.
