— Ами че кой друг тогава?… Той, един поет, арестуван, честта му — окаляна, а самият младеж — умопобъркан! И кой друг е виновен, освен тази тук?
Тя възмутено им обърна гръб, ала Хедвиг я хвана за ръката и я задържа.
— Заблуждавате се, госпожице Розенбаум — спокойно каза Хедвиг. — Аз съм тук, за да му помогна.
Лена бавно се извърна и невярващо я погледна в очите.
— Да му помогнете? На него, който заради вас изпадна в такава беда?… Мразя ви!
— В момента не мога да направя нищо, за да променя чувствата ви — невъзмутимо отвърна Хедвиг, — но ще използвам всички средства, за да докажа невинността му. Вие го познавате… и може би ще ни помогнете да съберем доказателствата!
— Той е невинен, знам го! — самоуверено каза Лена.
— В такъв случай ви моля да ни съдействате! Ще ви бъдем много благодарни!
— Отказвам се от благодарностите ви. Не са ми нужни. Моите усилия са достатъчни, за да го освободя.
С тези думи Лена им обърна гръб и си тръгна.
— Оставете я да си върви! — каза Ван Зом. — Е, след като вече я познавам, няма къде да ни избяга. Ако откаже да ни даде исканите сведения, то пред съда ще говори. Видяхте ли, че щом я зърна, младежът веднага спря, забелязахте ли, че я позна?
— Беше очевидно.
— А разбрахте ли думите, които каза тогава?
— Пари, пари! Колко много пари!
— Да, така беше. Сега си спомням какво разправяха — че полицаите, които след арестуването на младия човек направили обиск в дома на Бертрамови, намерили пари у тези бедняци. Не били кой знае колко, ала все пак за тези доведени деца на щастието били значителна сума. Полицията установила, че малко преди да бъде извършена взломната кражба у вас Бертрамови платили закъснелия си наем на собственика на къщата, както и някои други по-малки дългове. Това накарало властите да се замислят, тъй като в последно време Бертрамови нямали приходи. Думите на младия Бертрам към Лена Розенбаум ме навеждат на мисълта, че той е получил пари от бащата на девойката. А баща й е вехтошарят и собственикът на заложната къща Соломон Розенбаум, живущ на Васерщрасе.
— И смятате, че този млад човек е правил тъмни сделки с евреина? — изплашено попита Хедвиг.
— Не. Това не говори в полза на взетия под нашата закрила младеж, когото смятам за почтен и порядъчен човек, По-скоро мисля, че е получил заем, а защо не и подарък.
— Заем или подарък! — замислено повтори Хедвиг, — Следователно Рихард Бертрам се намира в по- близки отношения със семейство Розенбаум. Това съвпада с моите наблюдения. Струва ми се, че… Лена Розенбаум обича този клет затворник.
— Не е изключено — кимна Ван Зом. — Добре, че я познаваме. Незабавно ще уведомя съдия- следователя.
Те отидоха с каретата до съда, където ги прие асесор Шуберт в присъствието на съдебния лекар.
— За съжаление очакванията ни не се оправдаха, ваше сиятелство — поде асесорът разговор за случилото се след погребението. — Тъкмо Бертрам беше започнал да си припомня, и отново изпадна в предишното състояние на умопомрачение.
— Може би по-добре да не го бяхме прекъсвали — каза Ван Зом. — Но това са безполезни разсъждения вече. Да обмислим по-нататъшните си действия! Не може ли да го посетим в килията му? Може би появяването на моята придружителка ще окаже въздействие върху него.
— От моя страна нямате никакви пречки — откликна съдия-следователят. — Ако нямате нищо против, можем веднага да отидем в килията му.
Докато Хедвиг крачеше из мрачните коридори, минавайки покрай зарешетени прозорци и врати, обковани със железа, тя почувства как някаква тежест стегна сърцето й, а когато прекрачи прага на килията, в която арестантът лежеше върху изпокъсания сламеник блед и със затворени очи, от устните й се изтръгна дълбока въздишка.
— Боже мой! И това ли е Алмансор?
— Действително е той — заяви Шуберт. — Потвърди го и издателят Щрикрод.
— Значи открихме едно лице, което може да докаже невинността му — подхвърли Ван Зом, После разказа за срещата си с Лена Розенбаум, както и за своите предположения. Асесорът го увери, че незабавно ще разпита еврейката като свидетелка.
— Моля ви, госпожице фон Тифенбах, не искате ли да кажете поне думичка на задържания? — посъветва князът.
Тя се надвеси над младежа.
— Господин Бертрам! Той не й отговори.
— Повикайте го със собственото му име! Но и този опит остана безрезултатен.
— Алмансор! — извика тя тогава, — Алмансор!
Мъжете стояха в напрегнато очакване. И ето… наистина, младият човек бавно отвори очи. Лицето му изгуби своята безизразност. После пак затвори очи.
— Алмансор! Чувате ли ме? — повтори още по-настоятелно девойката.
По устните му заигра лека усмивка.
— Нощ — прошепна той, — нощ, моя нощ!
— Има предвид вас, госпожице — обърна се асесорът към Хедвиг. — Той ви обожава. Сега наистина го вярвам — в онази нощ Бертрам е дошъл да ви защити.
Хедвиг кимна и в очите й изплуваха сълзи. Безкрайно състрадание изпълни сърцето й. Тя пъхна длан под главата на младежа, за да му бъде по-удобно, ала Рихард сви юмруци и изскърца със зъби като човек, който е изпаднал в дива ярост.
Изплашена, девойката рязко се изправи.
— Какво беше това?
— Неговото заболяване! — обясни съдебният лекар. — Както си лежи напълно спокойно, изведнъж започва да удря около себе си като побеснял.
Князът замислено поклати глава. Той се наведе над него и се опита да пъхне ръка под главата на болния. Рихард енергично се възпротиви. Тогава Ван Зом внимателно го обърна на едната му страна и старателно огледа главата му.
— Как стана залавянето му? — попита той. — Остави ли се безропотно да му сложат белезниците?
— О, не! Повалили са го на земята с удар на палка.
— Е, тогава нима е чудно, че не позволява да се докосват до главата му? Господин докторе, преглеждал ли сте черепа му дали е здрав?
— Черепа ли? — отвърна докторът с въпрос. — Като го докараха в затвора, направих общ преглед и тогава не установих друго освен тежко мозъчно сътресение. Но ей сега веднага ще го прегледам по- обстойно.
При внимателното опипване на главата му действително се оказа, че черепът му е наранен, което не беше опасно за живота му, но налагаше преместването му в болнично отделение. Лекарят незабавно се погрижи.
— Ще направя всичко, което е по силите ми — заяви и асесорът при по-нататъшния им разговор. — Още днес ще разпитам Лена Розенбаум. И ако нейните показания не са достатъчни, тогава… — Той се замисли за миг-два. — Но все пак има един човек, чиито показания начаса биха могли да му върнат свободата.
— И кой е този човек? — припряно попита Хедвиг фон Тифенбах.
— Великанът Борман. Той представи Бертрам за свой съучастник. И поддържа показанията си. Знам, че лъже, обаче не мога да го докажа. Представете отказа на Борман от показанията му и незабавно ще пусна Бертрам на свобода! Ала Борман е закоравял злодей без чувства и сърце. Доколкото съм осведомен той има едно слабо място, където човек би могъл да го притисне, и то е… детето му.
Хедвиг наостри слух.
— Да — продължи асесорът Шуберт. — Детето на Борман е хубаво, здраво хлапе. Майката всеки ден идва тук с него и настоява да посети мъжа си. Преди малко Борман пак ми досаждаше с вечното си искане да му разреша да види детето си.
