господин асесорът те пита що сме дали пари назаем на Бертрам.
— Защото беше изпаднал в голяма нужда. За щастие не са намерили в него разписката за заложената вещ.
— Туй е благоприятно!… А ти спомена ли за лихви?
— Не.
— Умно си направила. Така моят магазин ще си спечели добро име. На един поет не се дава заем с лихви. Ами каза ли нещо за онова, дето го заложи Бертрам при нас?
— Нито дума.
— Значи господин асесорът не знае за златната верижка?
— Да не съм луда да говоря за нея!
— Чудесно! Ти си достойна щерка на Соломон Розенбаум, дето е наследила от него целия му разум. За таз’ верижка не бива никой да узнае. Добре, добре… само не ходи в болницата!
Тя все пак отиде, разбира се, без знанието на родителите си, обаче не я пуснаха да влезе при Бертрам. Когато излизаше от болницата, видя княз Ван Зом да се качва в каретата си и да тръгва нанякъде.
Ван Зом се преоблече в жилището си. Отново сложи една от своите маски. Следващата му цел беше къщата на стария аптекар.
Макар да не беше ходил там, той все пак беше осведомен за всичко с най-големи подробности от Фридрих. Князът завари входната врата заключена и почука.
— Тук ли живее аптекарят Хорн? — попита той стария мършав човек с остри черти на лицето, който му отвори.
— Да. Аз съм.
— Трябва да си поговорим.
— Къде?
— Най-отзад.
— Аха, значи знаете!
— По-добре, отколкото си мислите. Заключете вратата! Никой не бива да ни смущава. Ето моля!
Ван Зом му показа полицейската значка. Старият не беше приятно изненадан, но съумя горе-долу да прикрие голямото си слисване.
— О, не знаех! Какво желаете от мен?
— Господин Хорн — започна Ван Зом, след като и двамата седнаха долу в избата, — сигурно много пъти сте чувал да се говори за тъй наречения Капитан, нали?
— Разбира се. Какво ли не разправят за него.
— Но все още не сте го виждали, така ли?
— Не, не съм.
— И не знаете кой е той?
— Не.
— И въпреки всичко сте негов личен аптекар? Старият подскочи като ухапан от пепелянка.
— Господине!… Какво искате да кажете?
— Моля седнете! Нека спокойно си поговорим. Като увод, а и за да си създадете вярна представа за мен, ще ви кажа някои ваши тайни, които знам.
— Господине, какви тайни бих могъл да имам от властите?
— Ами на първо място тази изба, но за нея ще си поприказваме друг път. Но по-лошо и опасно е, че се каните да продадете вашия зет на Капитана.
— Шегувате се, господине!
— Спомнете си за Фридрих, кандидат за вашата Йете! Вие сте го срещнали с Капитана.
— Кой ви е тръснал тази лъжа?
— Тогава нищо не знаете и за отровата, която се спазарихте да дадете на Капитана, а?
— Отрова ли? Боже мили, каква клевета!
— Да, отрова, и то за една жена. Коленете на аптекаря се разтрепериха.
— Господине, аз… аз нищо… нищо не схващам! — изпелтечи той.
— Бъдете разумен, господин Хорн, и престанете сам да се оплитате в лъжите си! По-добре ме изслушайте. Достатъчна е само една дума от мен, за да отидете в затвора. В ръцете ми са доказателствата за вината ви.
Хорн се свлече от столчето си на каменния под и заскимтя:
— Милост, милост!
— Може и да проявя милост към вас — каза Ван Зом, — но при условие, че отсега нататък ще ми се подчинявате, както сте се подчинявали на Капитана.
Старият бавно стана от земята и донякъде успя да се овладее. После направи няколко крачки.
— Добре — каза той, — ще направя всичко, всичко!
В същото време се отдръпна назад до зида. В очите му се появи особен блясък.
— Добре — повтори той, — съгласен съм с това условие, защото… Тук той млъкна и вдигна ръка. Над главата му от ниския сводест таван се спускаше шнур. Но князът не го изпускаше из очи и преди още старият да докосне шнура, Ван Зом с един скок се озова при него и сграбчи вдигнатата му ръка.
— Стой, негоднико!… Тези номера не минават! Сядай си на мястото!
В десницата на Ван Зом проблясна револвер и още в следващия миг старият почувства студеното му дуло върху челото си.
— Милост! — дрезгаво простена той, отново обзет от смъртен страх, и се отпусна върху малкото столче.
— Не мърдай! — заплаши го князът. — Светът няма да загуби, ако те гръмна!
После внимателно огледа шнура, който, проточвайки се по тавана, водеше до мястото, където бе седял до преди малко. Там беше монтирана тенекиена кутия, под чиито капак шнурът изчезване.
— Какво има в онази кутия? — попита Ван Зом.
— Нищо, абсолютно нищо!
— Хубаво. Толкоз по-добре за вас, драги ми Хорн. Я седнете за малко на моето място, ей тук, точно под кутията!
— Защо, господине?
— Иска ми се малко да подърпам този шнур. Хайде, по-бързо!
Цялото тяло на стария се разтрепери. Погледът му зашари наоколо в търсене, ала не намери нищо, което да го спаси. Може би той би се впуснал в схватка със своя противник, но страхът от заплашително насочения револвер го възпря да рискува с подозрителни движения.
— Всичко ще си призная! — най-после каза той. — Кутийката съдържа една смес… смес за мирисане.
— Аха! Значи ако се дръпне ей този шнур, тя се отваря и сместа се изсипва върху седналия отдолу човек.
— Да, така е.
— И миризмата на това средство е с такова действие, че упоява жертвата и тя пада в безсъзнание, нали?
— Да.
— Доволен съм от тези отговори. Но както виждате, не съм хлапе в училищна възраст. Затова ви заявявам: още една коварна постъпка, и куршумът ми ще прониже черепа ви! Седнете си пак на мястото!
Аптекарят незабавно се подчини.
— А сега отговаряйте! И така, вече казах, че за да се спасите, ще трябва да ми служите безпрекословно както сте служили досега на Капитана. Съгласен ли сте?
— Да.
— Капитана не бива да узнава нищо за уговорката ни.
— Ще мълча.
— От този миг нататък сте под постоянно наблюдение. Не го забравяйте! Моите хора знаят, че съм при вас. Ако се беше случило нещо лошо с мен, щяхте да си изпатите. Имате ли от онази отрова, която
