Навън чакаше карета. Рихард се качи в нея.
— Към дома на полковник фон Тифенбах! — подвикна князът на кочияша, след като се настани до Рихард. Веднага се понесоха в бърз галоп.
— Че какво ще правя аз там? — попита младежът.
— Поканени са гости, между тях и вие. Хайде, елате с мен, господин Бертрам!
Ван Зом го поведе по стъпалата. Минаха покрай слуги, които се кланяха, и през врати, които като по таен знак безшумно се отваряха. Рихард имаше чувството, че сънува. Най-накрая князът спря пред една врата и почука.
— Ето тук! — каза той. — По-късно ще се видим.
Преди Рихард да се усети, беше прекрачил прага и вратата се затвори зад гърба му Слисан, младежът се огледа в уютната малка стая. От близкото кресло се изправи една девойка — Хедвиг фон Тифенбах.
Кръвта нахлу в лицето на Рихард. Той се ядоса малко на княза, който го беше поставил в толкова неловко положение. Започна отчаяно да търси подходящи думи — ала напразно. Но ето че девойката с готовност му се притече на помощ и му подаде ръка, която младежът едва посмя да докосне.
— Най-после! — радостно възкликна тя. — Господин Бертрам, добре дошъл след толкова тежки изпитания! Седнете за малко при мен! Родителите ми все още не са готови.
Рихард продължаваше да търси думите, подходящи за тази приказна обстановка и за тази девойка. Какво търсеше той тук? Просто не бе в състояние да възприеме действителността. Огледа се наоколо, сякаш търсеше помощ.
Тя разбра смущението му.
— Днес исках да изпълня своето задължение — да ви благодаря, господин Бертрам — предпазливо поде тя. — Заради мен в последно време изживяхте тежки дни и нощи. Тук в този дом започнаха вашите страдания и тук трябва да им бъде сложен край. Вместо благодарност за вашата жертвоготовност да ми помогнете, с вас се отнесоха нечувано несправедливо, Отначало Рихард беше доста пообъркай, постепенно си възвърна душевното равновесие.
— Никой не бива да получава упреци заради мен, скъпа госпожице. Нещастието ми се дължи на пагубно стечение на обстоятелствата… на нищо друго.
Тя го погледна в очите и кимна.
— Мисля — каза Хедвиг след кратка пауза, — че родителите ми са готови. Хайде да отидем при тях!
В съседната стая Бертрам бе сърдечно посрещнат и поздравен от полковника и неговата жена в присъствието на княз Ван Зом. Той почувства, че думите им не бяха празни, общоприети фрази и им отговаряше по своя простичък начин.
Постепенно прииждаха повече и повече гости. Сред тях младежът забеляза красива, но вече не дотам млада дама, към която изпита странно влечение. Тя бе облечена изцяло в черно. Рихард неколкократно усещаше, че неволно погледът му се отклонява към нея. Имаше чувството, че е виждал някъде това лице, с тези меки, нежни черти, сините очи, както и златисторусата коса. Но колкото и да напрягаше паметта си, не стигна до резултат.
Дамата беше Улрике фон Хелфенщайн.
Ето че в момента се отвори двукрилата врата, водеща към салона за гости и… с целия си блясък ги посрещна богато украсена коледна елха. Под нея лежаха коледни подаръци, предназначени за членовете на семейството. За всеки от гостите също имаше по нещичко, малък знак на внимание.
Хедвиг се приближи до Рихард.
— Елате, господин Бертрам! Дядо Коледа не ви е забравил. Ще ми позволите ли да ви водя?
Тя го придружи до мястото, където беше оставено красиво подвързано томче. Върху него със златни букви блестеше надпис: „Картини от родината и тропиците. От Алмансор“.
— Второто издание! — учудено възкликна той. — Каква радост… о, благодаря ви!
Трогнат, той стисна ръката й.
— Не сте ли виждали още това издание?
— Не.
— Ами че разгърнете го по-бързо!
Той разтвори книгата. Зад титулната страница бяха поставени няколко едри банкноти.
— Какво значи това? — слисано попита Рихард и отправи към девойката поглед, в който имаше малко упрек.
— Вашият напълно заслужен хонорар, и то значително повишен! — засмя се Хедвиг. — Ей там е застанал човекът, на когото го дължите.
Изглежда Ван Зом чакаше тъкмо този момент, защото бързо се приближи до двамата и подаде на Рихард документ.
— Промененият договор между Алмансор и фирмата Щрикрод. Вие бяхте болен и затова се заех само да свърша тази работа.
Скоро Рихард разбра, че действително става въпрос за неговия заслужен хонорар. Обзе го чувство на сигурност, каквото не бе изпитвал дотогава. Нима не придобиваше макар и малка значимост сред многобройната маса от същества, които в своята целокупност се наричаха със събирателното име човечество? Да, той не беше вече непознат драскач, принуден да продава продукта на духовното си творчество срещу шепа дребни пари. Беше обърнал вниманието на хората върху себе си.
После седнаха на трапезата. Рихард се настани до Улрике фон Хелфенщайн. Отново усети, че невидими нишки го свързват с нея и само след няколко разменени думи той я възприемаше като близка позната.
Цяла вечер сборникът със стиховете минаваше от ръка на ръка и не след дълго домакините го помолиха да рецитира стихотворенията си.
— Да, господин Бертрам! — насърчи го Хедвиг. — Заради мен! Той размисли кратко и каза:
— Днес предиобед в болницата написах едно коледно стихотворение. Ще се опитам него да рецитирам.
С тези думи той стана и се дръпна малко встрани. Няколко секунди остана със забит в земята поглед, мъчеше се да си припомни началото, после вдигна глава и очите му особено заблестяха.
Рихард имаше звучен изразителен глас. Личеше си, че поетът бе работил над него неуморно и упорито и че в някои часове на самота го беше упражнявал, рецитирайки стихове. Езикът му беше истинска музика. Всички погледи бяха отправени към него, всички внимателно го слушаха.
Така той стигна до призива на ангелите: „Почитай Бога в небесата!“ Единствено ако се вслушва в това напомняне, смъртният истински ще вярва. А другата повеля „Мир на земята!“ — предполага отворени за любовта сърца на онези, които желаят да й се подчинят, сърца за любовта, която побеждава всяка омраза и вражда.
Накрая рециталът се издигна до тържествените звуци на химн:
Последвалото мълчание възнагради поета по-достойно от шумни овации. Също тъй мълчаливо Улрике
