жал за вас.
— Много жал! — прошепна Лена.
Лицето й ясно издаваше вътрешната борба, която бушуваше в душата й. Борба между любовта и омразата. Най-сетне тя се сепна така, като че бе взела бързо и енергично решение.
— Наистина ли ще му е жал за нас?
— Да, разбира се. И ми се струва — с тих глас добави Ван Зом, — че най-вече ще му е жал тъкмо за вас, госпожице Розенбаум.
Изричайки тези думи, князът добре съзнаваше какво прави. Той знаеше, че така подхранва в Лена Розенбаум надежди, които действителността неизбежно щеше да направи на пух и прах. Но той вярваше, че поема тази отговорност пред съвестта си, защото кое всъщност бе за Розенбаумови по-безсърдечно и по- безцеремонно — ако с помощта на малка измама изтръгне от ръцете им верижката, която те бяха присвоили чрез грубо мошеничество, за да попречат на Рихард да заеме полагаемото му се място в живота, или пък ако направо отиде в полицията да направи донесение и поиска Розенбаумови да бъдат арестувани? Определено по-малко жестока и по-човешка беше измамата, хитростта. Трета възможност нямаше.
И така, той спокойно зачака отговора на Лена, като не откъсваше от нея поглед.
Князът добре разбираше какво става в нейната душа. Тя премисляше кое ще е по-изгодно за нея. Очевидно вече я бяха прозряли. Мъжът, когото искаше да спечели не само заради самия него, но и заради името и положението му в обществото, заплашваше да й се изплъзне. Оставаше й една възможност да постигне целта си. Ако постъпи привидно великодушно и безкористно, може би отново ще спечели благодарността на този младеж с нежна душа и дълбока чувственост.
Осъзнавайки всичко това, Лена реши да действа:
— Ето! — каза тя. — Нека си получи верижката!
— Хиляди пъти вай! — развика се старият евреин. — Верижката! Тя поклати глава в отговор на протестите му и подаде накита на Ван Зом.
— Тя е негова собственост. Нека я получи заедно с нашето свидетелство, че действително му принадлежи.
— Благодаря ви — простичко отвърна Ван Зом и се поклони, за да не му се налага да й подава ръка. После побърза да напусне заложната къща на евреина, без да обръща внимание на виковете на стария, че трябвало да му върнат фалшивата златна верижка.
18. ГРОБАРЯТ ПРАЗНУВА РОЖДЕНИЯ СИ ДЕН
По покрития с дълбок сняг път, който водеше от гарата към селото Хелфенщайн, с весел звън на звънчетата се носеше шейна, теглена от два коня. Единият от пътниците, седнали в нея, беше як широкоплещест момък, чиято ръка държеше юздите, а другият така се беше увил в одеяла и кожи, че от него не се виждаше друго освен чифт сини очи, които гледаха в далечината замислено и меланхолично.
Изглежда целта им не беше самото село Хелфенщайн, защото шейната се плъзна покрай къщите му, без да спира. Тук-там иззад заскрежените прозорци се показаха любопитни лица, за да огледат пътниците. Иначе никой не се заинтересува от шейната. Сякаш режещият студ бе сковал всякакъв живот. Дори в ковачницата, където обикновено по всяко време беше оживено, всичко изглеждаше замряло. Огънят беше угаснал. Като че ли цялото село се беше смръзнало. Само тънките струйки дим, които тук-там се издигаха над комините, показваха, че под дебелите снежни козирки на ниските стрехи обитават живи същества.
Извън селото, там където полузасипана от снега пътека водеше нагоре към гробището, шейната спря. Якият момък изскочи и започна да духа вкочанените си от студ ръце. После помогна на затрупания с одеяла и кожи пътник да слезе, който се оказа дама, облечена в градски дрехи, а най-сетне изпод седалката измъкна и венец цветя. Без да каже дума, той нарами венеца и тежко нагази в дълбокия сняг нагоре по хълма пред непознатата жена.
Спря пред желязната решетъчна врата.
— Това е всичко. Благодаря ви — каза дамата. — Върнете се с шейната в селото и си поръчайте нещо топло! Не забравяйте да се погрижите и за конете!
— Ами вие, милостива госпожице? Няма ли да е по-добре да ви чакам долу на пътя с шейната? Дълбокият сняг…
— Не се безпокойте за мен! — с дружелюбен тон го прекъсна тя. — Обратният път до гостилницата не е кой знае колко дълъг, а аз съм добра пешеходка. Моля ви, дайте ми сега венеца!
Като хвърли още един разтревожен поглед към дългите проточили се преспи, които почти бяха затрупали целия път, мъжът си тръгна.
Жената бутна вратата на гробището и влезе в него. Вървейки покрай ограждащия зид, тя си проби път през високия сняг до малък параклис, чиято открита страна беше препречена от желязна решетка. Върху срещуположната стена се виждаше издълбан в стената позлатен кръст, а над него с черни букви личеше надписът: „Семейна гробница на фон Хелфенщайн“, По страничните стени бяха изписани имената на онези, които спяха вечния си сън под широката мраморна плоча.
Посетителката, Улрике фон Хелфенщайн, извади един ключ и отвори решетката, влезе вътре и избута настрани няколкото увях-нали венци, които лежаха на пода. После внимателно положи свежия венец, пооправи отделни цветчета, изправи се и молитвено сключи ръце.
Дълго стоя така неподвижна като мраморна статуя. Мислите й полетяха към нейната покойна майка, благодарение на която младостта й бе протекла слънчево, весело и безгрижно. Спомни си за своя баща, чиято ужасяваща кончина и до ден-днешен бе останала без възмездие. Спомни си за малкото си братче, чиито овъглени тленни останки почиваха там отдолу в един миниатюрен ковчег.
След това мислите й се пренесоха в града при онзи млад човек, който притежаваше златната верижка на рода Хелфенщайн. Ван Зом й беше разказал всичко, накрая беше добавил невероятно дръзките предположения и беше събудил в нея неочаквана надежда. В главата й беше назрял план да дойде тук и да се опита да разбере дали действително имаха основание подозренията на княза, че навремето, преди цели двайсет години, редом с всичките други престъпления е била извършена и една чудовищна измама.
Но докато траеше продължителното пътуване към целта, в нея се прокраднаха едно подир друго различни съмнения, които направиха на пух и прах романтичните й надежди, и когато влакът спря на последната гара, в гърдите й се загнезди леденостудено съмнение, леденостудено като всичко наоколо. Но вече и без друго се намираше при своята цел, а тя не беше човек, който зарязва недовършена веднъж започнатата работа.
— Ха, ами кого виждат тук моите стари очи?… Възможно ли е?
Милостивата госпожица фон Хелфенщайн тук? И то в този кучешки студ? Да, да!
До нея стоеше старче, което изглежда бе направило седемдесет лазарника. Тя веднага го позна. Това беше гробарят, когото помнеха не едно и две поколения, и през което дълго време той непрекъснато изпълняваше не особено тежката си служба в Хелфенщайн. Неговият дом се намираше от другата страна на гробището.
— Ти ли си, Зебалдус? — отвърна Улрике, подавайки му ръка. — Но не, не бива повече да се обръщам към теб на „ти“. Така беше само навремето, в моето детство, и малко след това.
— Не, недейте! — възпротиви се старецът. — Нека си остане така, както си беше на времето! Говорете ми пак на „ти“! Добре ми става да чувам този глас и това „ти“ от онези минали години! Да, да!
— Тогава нека бъде както преди, драги Зебалдус!
— Благодаря! Бях се загледал през прозореца си насам и видях, че някой стои в гробницата. Естествено трябваше да разбера кой е дошъл. Ах, та кой би помислил, че отново ще видя вашето мило лице! То изобщо не е остаряло! Същото си е, както някога… тъй красиво и тъй свежо… и толкоз мило, да, да!
— Зебалдус, Зебалдус! — усмихнато го заплаши тя с пръст. — Досега не знаех, че можеш да ухажваш жените също като вятърничавите градски контета!
— О, от един старец можете да чуете подобни думи — подсмихна се той. — Ах, какви хубави времена бяха това, когато вашият покоен баща бе все още жив! Много по-хубави от сегашните, при новите господари, които не се интересуват от Хелфенщайн! Да, да!
— Не си отвикнал от твоето предишно добряшко „да, да!“ — усмихнато каза Улрике.
— Да, да — кимна Зебалдус, който не се оставяше лесно да бъде отклонен от спомените си. — Като си
