В първите мигове присъстващите останаха заковани. После вахмистърът се завъртя на пети, втурна се през вратата и изтрополя надолу по стълбите. Съдебният писар се изтръгна от мястото си така, че столът му шумно падна на пода. Асесорът с един скок се приближи до прозореца.
— Боже мой! Боже мой! — извика той.
— Да — обади се потресеният Ван Зом. — Бог сам го осъди.
На улицата от всички страни се стичаха хора. Старият Волф лежеше мъртъв на паважа с изпотрошени кости от падането си от третия етаж, ала противникът му беше още жив.
Ван Зом и съдия-следователят побързаха да слязат долу.
— Ама че неприятна история! — каза асесор Шуберт, докато повиканият лекар внимателно опипваше тежко пострадалия банкер. — Раните му сигурно няма да позволят да се яви на съдебното дело, а може би и следствието ще бъде прекратено.
— Ще изчакаме — отвърна князът. — Във всеки случай му предстои да изпита страшни болки и се надявам, че именно тези мъки ще го принудят да направи откровени признания. Приближихме се с една голяма крачка към целта си.
Онова, което още се случи, може да се разкаже съвсем накратко.
Предсказанието на Ван Зом излезе вярно. Това, което не успяха да постигнат никакви разпити и очни ставки, бе постигнато благодарение на мъченията, на които Божието провидение подложи престъпника след двайсетгодишно търпеливо изчакване. Бенкерът направи пълни признания, които всъщност не разкриха нищо ново и едва ли имаха значение за предварителното следствие освен да го ускорят.
Много съвестно Непознатия от Индия се погрижи да се възстанови напълно честта на Герхард Бург, да се хвърли обилна светлина върху цялостната дейност на Капитана и на неговата банда. В тази важна работа и на него, и на прокуратурата големи услуги направи дебелата сметководна книга, която Ван Зом намери в писалището на банкера и връчи на асесор Шуберт.
Князът откри важни неща в къщата, където се състояха тайните срещи на подчинените на Капитана: голяма, добре замаскирана ракла, вградена в пода, точно под ораторския пулт, а вътре в нея какви ли не документи, скици и чертежи, които обясняваха много неща и утежняваха допълнително положението на банкера. Впрочем във въпросната къща се беше приютил филиалът на една търговска организация, финансирана от Франц фон Хелфенщайн, която нямаше нищо общо с престъпната дейност на Капитана. Именно това закриляше този адрес от подозренията на властите. Избените помещения обаче бяха изцяло на разположение на собственика на имота, а той говореше, че ги е отстъпил за ползване на някакво дружество, за да прави там събранията си. Всички му бяха повярвали, докато с енергичните си действия един човек, който знаеше какво върши, намери по-доброто и истинско обяснение на нещата.
Ван Зом попълни и сведенията за отровителя Хорн. Този човек по-рано преподавал химия в някаква гимназия, но по-късно бил освободен от работа. След това опитал късмета си като аптекар, ала не се съобразявал със законовите разпоредби и изгубил правоспособността си за тази професия. Оттогава се препитавал със знахарство и други повече или по-малко тъмни дейности, с които си спечелил прозвището „Отровителя“. Хората разправяха, че бил пътувал до Южна Америка, стигнал до бреговете на Шингу и там изучил индианските отрови за стрели. Но сега бе сложен край на безчинствата му. Беше от лицата, въвлечени в съдебния процес на Капитана. И така не след дълго, пред настоятелното искане на обществеността, се даде ход на главното дело срещу Франц фон Хелфенщайн, който почти не беше в състояние да се явява на заседанията на съда. Присъдата бе произнесена само след броени дни. Тъй нареченият Капитан се осъждаше на смърт чрез обезглавяване. Ала не се стигна до нейното изпълнение. Провидението предопредели за него по-лош край. Вечерта след произнасянето на присъдата здравословното състояние на Франц фон Хелфенщайн много се влоши. Обзет от силна треска в ужасните си кошмари, той се боричкаше ту с една, ту с друга от безбройните си жертви. А в малкото часове, когато будуваше и бе в ясно съзнание, го връхлиташе панически страх от очакващия го край. Така Франц фон Хелфенщайн умря от хилядократна смърт.
Синът на ковача се отърва със сравнително лека присъда. Баща му беше поел цялата вина върху себе си, така че Ван Зом се застъпи с успех за сина. Аптекарят Хорн отиде за дълги години в затвора. Неговите пет прелестни дъщери бяха настанени в приют, а неговата „отровителница“ бе подложена на унищожение. Както вече споменахме, с помощта на дебелата сметководна книга, открита от Ван Зом, доказаха вината на почти всички членове от бандата на Капитана и неколцина от тях отидоха зад решетките за много години. Присъдата засегна и великана Борман, който естествено не можеше да бъде освободен от отговорност, но все пак имаше изгледи да бъде помилван след известно време, ако прояви добра воля и се поправи. Подобна бе и участта на ключаря Арнолд, обвинен във вземане на подкуп и в злоупотреба със служебното си положение. Нямаше как да не бъде наказан, ала наказанието му беше леко, понеже се доказа, че е действал под заплаха и принуда от страна на Капитана. И за него съществуваха изгледи да бъде помилван, ако имаше добро поведение в затвора. А докато излежаваше присъдата си, неговите близки щяха да получават грижи, също както и жената и детето на Борман.
Нора фон Хелфенщайн остана вярна на намерението си да отмъсти на своя мъж и с пълните си признания отстрани някои трудности от пътя на следствието, и то без да я е грижа, че по този начин признава съучастничество с престъпника. В болницата тя бързо вървеше към подобрение. Въпреки всичко в деня на произнасянето на присъдата на делото на Франц фон Хелфенщайн вестниците съобщиха, че на сутринта са намерили госпожа Нора мъртва. Беше умряла внезапно от сърдечен удар. Когато Ван Зом чу новината, си помисли: „Мир на духа й. Спести си големи неприятности.“ Първоначално прокурорът я привлече като свидетел на обвинението срещу Капитана и съучастниците му. Съдебният процес срещу Нора бе само временно отложен заради здравословното й състояние. Тя подозираше какво я очаква след оздравяването, така че смъртта, една последица от неприятните и толкова силни вълнения, дойде като избавление за нея.
От доста дълго време Непознатия от Индия отделяше внимание на нечистите и забулени в тайна далавери на собственика на заложната къща Соломон Розенбаум. Той безспорно установи, че евреинът е подчинен на Капитана и негов съучастник. Към това се прибавяше и фактът, че Розенбаум, подозирайки истинския произход на Рихард Бертрам, направи опит да го измами за онази златна верижка, която представляваше единственото предметно доказателство за произхода на младия човек. Ван Зом добре знаеше, че зад това престъпно деяние се криеше дъщерята на Розенбаум, темпераментната Лена, която се стремеше да спечели за себе си поета Алмансор.
Всичко това изпълваше княза с дълбоко отвращение към евреина и към цялото му семейство. И ако отначало бе пощадил Розенбаумови, постъпи така поради две причини: първо, желаеше да се съобрази с чувството за благодарност, което таеше покровителстваният от него Рихард Бертрам към Лена, тъй като на времето със сумата за заложената верижка тя му помогна да се избави от най-страшната мизерия. Князът пазеше фалшивата верижка, сериозна улика срещу Розенбаумови. Второ, защото Ван Зом предпочиташе да остави евреина известно време спокойно с далаверите му, внимателно да го следи какво върши, за да придобие по-ясна представа за личността му и за неговата дейност.
Така направи и… постигна смайващ успех. В хода на тези издирвания се оказа, че евреинът, когото князът смяташе за дребен, нечестен вехтошар, занимаващ се с различни нечисти сделчици, е долен търгаш и мошеник от голяма класа. Той беше замесен навсякъде, където с лукавство и брутална безогледност можеха да се присвоят нечувани печалби от лихварство. Пътят на този подъл кожодер минаваше през разрушено човешко щастие, дори и през трупове. Това продължаваше вече десетилетия и Соломон Розенбаум отдавна беше станал богат човек. Богатството, към което той се домогваше с алчната упоритост, типична за хората като него, се беше стичало в джобовете му от всички страни. Съдбата му отказваше само едно нещо — обществено уважение, както и влизането в кръговете на видната буржоазия и на знатната аристокрация. Въпреки многото си пари той беше и си оставаше вехтошар и собственик на заложна къща, едно влечуго, ласкател и подмазвач, който лесно превиваше гръбнак. Соломон Розенбаум си мислеше, че на това положение все някога ще се сложи край. Надяваше се да постигне целта си с помощта на дъщеря си Лена, която разполагаше с парите на баща си, с външните прелести на млада ориенталка, както и с едно сносно образование. Тя трябваше да завоюва мъж, който да отвори и на нея, и на близките й вратите на салоните в големия град. Обаче Розенбаум беше направил сметка без кръчмар. Роберт фон Хелфенщайн беше далеч от мисълта да попадне в мрежите на Лена. Неуморният Ван Зом надуши и разкри в онези избени помещения, където ставаха тайните събрания на Капитана и бандата му, работилница за фалшифициране на
