— Да, на гърбавата Грете.
— Малко преди пожара сте извели тайно от замъка малкия Роберт и сте го довели в града, подхвърляйки го пред сиропиталището?
— Да.
— Оставили сте му неговата златна верижка на врата заедно с медальона и инициалите на името му, нали?
— Да, господин Бург! Но откъде знаете…
— Задоволете се с факта, че го знам. И се радвайте… защото иначе вратите на затвора завинаги щяха да се затворят зад вас! По друг начин не бихте доказали истината… А сега — по-нататък! Имате ли сведения от сиропиталището какво е станало с подхвърленото дете?
— Не съм питал, но все пак узнах. Един шивач на име Бертрам, който беше и музикант, го е осиновил. Нарекъл го Рихард според онова „Р“ на медальона.
— Значи детето се казва сега Рихард Бертрам и е син на шивач, така ли?
— Да.
— За Бога, ваша светлост! — прекъсна ги асесор Шуберт. — Тогава нашият Алмансор, нашият поет Рихард Бертрам, е единственият законен наследник. — … на имението Хелфенщайн. Така е, господин асесор, и след всички дадени показания, след всички доказателства и признания няма нещо което да пречи на официалното признаване на Роберт фон Хелфенщайн за истински наследник.
При тези думи старият селски ковач сключи ръце като за молитва. Ъгълчетата на устата му конвулсивно потръпваха, сякаш в душата му бушуваше буря и сякаш се мъчеше да удържи и преглътне напиращите сълзи.
— Точно това — дрезгаво каза той — ме преследваше ден и нощ, на сън и наяве. Виждах пред себе си Роберт като подхвърлено дете… и вас, господин Бург, как се скитате немил недраг по далечни земи!… О-о, все пак Бог е милостив, макар и късно ме дари с този хубав час!… Той ми е простил!
— Хората също ще ви простят, Волф, и ще можете да започнете в Хелфенщайн нов живот, ако признаете всичко и действително се разкаете. — Всичко ще кажа, всичко! Но да започна нов живот? Не, господин Бург, твърде е късно. Да се върна пак в Хелфенщайн? Никога! Виждате ли, господин Бург — разприказва се неудържимо старият Волф, сдържал се толкова години да разкрие сърцето си пред някого, да свали целия непоносим товар от своята душа, влачен в продължение на двайсет дълги години… — виждате ли, господин Бург, когато на времето ви измъкнах от влака…
— Значи го признавате?
— Разбира се!
— Но защо го направихте? Един осъден за двойно убийство не се освобождава само от добро сърце! Сигурно е имало нещо друго, което ви е решило на тази стъпка!
Старият Волф заби поглед пред себе си и мълча известно време. После продължи:
— Запишете всичко, господин асесор, запишете! Това е нещо като разчистване на сметки от миналото и искам да сваля от себе си всяка вина. Е, имам на моя сметка не едно и две прегрешения, господин Бург, и направо ще си призная: бях контрабандист… о-о, такива като мен има… исках да кажа, такива като мен на времето имаше колкото щеш по границата, а и около Хелфенщайн… и не винаги се е пипало с велурени ръкавици! И така, в една нощ… при самоотбрана, господин асесор… между юмруците ми попадна един граничар — при тези думи ковачът огледа загрубелите си ръце — и се наложи граничарят да лежи няколко седмици в болницата. Но всичко беше съвсем честно, мъж срещу мъж, макар че заради черната ми маска той не ме позна. След това никой не знаеше, че старият Волф е свършил тази работа. Само един-единствен човек го подразбра. И аз самият не знам как! И този човек беше… — … банкерът Франц фон Хелфенщайн! — подхвърли Ван Зом.
— Правилно. Той беше. И оттогава ме държи в ноктите си като самия сатана. Аз затъвах все по- надълбоко. А когато не исках повече да участвам в игрите му, той ме заплашваше, че ще ме издаде на полицията. Ами да, той бе в състояние да докаже всичко, което бях извършил, а аз не можех да му направя абсолютно нищо. Така всичко си продължаваше по старому. Веднъж се разхождах в Боровата клисура и видях как банкерът застреля ротмистър фон Тифенбах…
— Какво? — извика Ван Зом, прекъсвайки го. — Видели сте убийството, Волф?
— Да, господин Бург. Много добре го видях.
— Но защо тогава допуснахте да ме осъдят?
— Нали вече ви казах: той ме държеше в ръцете си! А Капитана не знае що е милост! Щеше да ме погуби. Освен това, ако се бях явил като обвинител в съда, съдията щеше да си помисли, че това е жалък опит да си отмъстя на банкера. Аз, простият ковач, срещу негово високоблагородие банкера! И после, господине, аз се заклех: ако действително ви осъдят, да направя всичко възможно, за да ви спася. Е, изпълних клетвата си!
— Да ме спасите ли, Волф? — попита Ван Зом с меланхолична усмивка. — Да, разбира се, спасихте ме… но аз загубих дом и отечество, както и честта си.
Старият Волф се удари с юмрук в широките си гърди и те глухо изкънтяха.
— Повярвайте ми, аз съм платил за вината си ей тук вътре… ден след ден, нощ след нощ. Животът ми се превърна в ад! Имах чувството, че съм вързано за верига куче. Всеки час копнеех този негодник да ми падне в ръцете! Обаче винаги когато имаше да ми казва нещо, той ме посрещаше с револвер в ръката, с пръст на спусъка, тъй че нямаше как да го сграбча за гърлото… о-ох… или пък ми изпращаше нареждането си писмено.
Дълбок стон се откъсна от гърдите на стария човек.
— Навярно така се стигна до подпалването на замъка, нали Волф? — продължи да го разпитва Ван Зом.
— Да.
— Доскоро банкерът твърдо е вярвал, че наследникът на Хелфенщайн е загинал в пламъците, нали?
— Да.
— Ще повторите ли всичко това на съдебното дело?
— Да. Имам само още една молба, господин Бург.
— И каква е тя?
— Иска ми се още веднъж да се изправя срещу този мерзавец, който ми съсипа живота!
— И това ще стане, Волф. Очната ставка между двама ви е дори необходима — бързо подхвърли асесорът и след като се разбраха с Ван Зом с един поглед, той направи тайно знак на ключаря, застанал прав до вратата.
— Иска ми се да застана срещу него и да му кажа право в гадното мошеническо лице колко го презирам! Само веднъж още…
Останалите му думи се загубиха в неясно мърморене, защото старият Волф закри лице с лявата си длан и безволево се отпусна на стола, сякаш внезапно го бяха напуснали всичките му съпротивителни сили.
Ван Зом реши да не му досажда повече и го остави сам с голямата му мъка. Тихичко го заобиколи и заставайки нарочно с гръб към вратата, сложи върху папките с делата пред съдия-следователя дебелата сметководна книга, която беше взел от тайното чекмедже в писалището на Капитана.
— Господин асесор — каза той, — струва ми се, че ловът свърши. Остава да дадем сигнала за неговия край. Затова искам да прибавя към вашата преписка и тази книга. От нея ще разберете, че Франц фон Хелфенщайн е не само безскрупулен престъпник, а и че е от най-пропадналите негодници. Всяко човешко изкупление е нищо в сравнение с безграничните физически и душевни страдания, които е носил със себе си. Той е такъв подлец и мерзавец, какъвто за щастие човечеството не ражда толкова често.
Князът млъкна, а асесорът вдигна глава, сякаш очакваше допълнително още обяснения.
— Погледнете ей тук! — тихо продължи Ван Зом и посочи към един ред в книгата. — Тук ще намерите имена на мъже и жени заедно с адресите им… а срещу тях и ролята, в която Капитана се е появил пред съответното лице, за да го постави в противоречие със закона.
— Но защо му е бил целият този маскарад, който му е отнемал толкова много време?
— Ще ви обясня. Зловещата сила на неговата банда се е състояла в това, че тя се е попълвала най- вече от хора, които в същината си са били свестни и почтени.
