Хелфенщайн, чиито входове се охраняваха от полиция. С дебела папка под ръка се отправи към сградата на съда. Времето се промени. Силен фьон духаше над града и превръщаше снега в киша и мръсотия. Хората, вече свикнали с кучешкия студ, отваряха прозорците си. Беше като предвестие на пролетта, до която оставаше още малко време.
Изглежда асесорът Шуберт очакваше посещението на Ван Зом, защото щом князът се появи, очите на съдебния чиновник радостно светнаха и той се втурна да го посрещне.
— Благодаря ви, ваша светлост, че вчера ме поканихте да присъствам на онова странно превъплъщение! Много неща имаме да поправяме и да компенсираме относно обявения извън закона Герхард Бург, който сега носи княжеска титла, а и за много неща трябва да благодарим на Непознатия от Индия. Колкото повече се задълбочавам в досието на делото по Капитана, толкова по-откровено трябва да призная, че без вашето съдействие никога нямаше да открием следите на този хитър и изпечен престъпник! Знае ли ваша светлост, че във връзка с този случай господин министърът е на доклад при краля?
Ван Зом пренебрежително махна с ръка и каза:
— Не забравяйте, драги господин асесор, че успях да постигна целта си толкова бързо само защото получавах от страна на тукашните власти помощ и подкрепа! Затова по-добре да говорим за други неща! Днес ще имате добрината да доведете стария ковач, нали?
— Всичко е подготвено. Нека ваша светлост ми позволи да кажа още нещо! Досегашното поведение на ковача показва, че той храни към Капитана стара ненавист, както и че на времето е бил принуден да извърши онова престъпление.
Ван Зом замислено поклати глава.
— И аз подозирам същото. Само ми липсва ключът към загадката. Възможно е тогавашната… но ще видим. Може би той ще каже на Герхард Бург, отдавна смятан за безследно изчезнал, онова, което досега е премълчавал пред съдия-следователя.
Князът седна до асесора Шуберт зад писалището му.
— Ако ви помоля да го доведете?
Съдебният писар седеше очаквателно пред своята масичка малко по-настрани, а асесор Шуберт си беше приготвил молив и листове хартия.
Шуберт позвъни и след като се появи един съдебен служител, той му даде съответните нареждания. След известно време вратата се отвори и с тежки, провлечени стъпки в стаята влезе старият Волф. Цялата му фигура изглеждаше приведена. Дясната му ръка, която при задържането беше изкълчена от Ван Зом, висеше на бинт. Очите под гъстите му рунтави вежди бяха дълбоко хлътнали в орбитите си. Някаква горчива мъка го разяждаше.
Ван Зом едва не скочи на крака, за да го подкрепи, толкова го потресе физическото рухване на силния някога мъж.
Старият Волф се приближи до писалището като сомнамбул, като човек, който не се интересува от заобикалящия го свят.
— Господин асесор — каза той полувисоко, — каквото и да съм направил… пуснете моето момче да си върви! Той е невинен… наистина нищо не знае…
Насред изречението той млъкна, внезапно забелязал Ван Зом, който не носеше вече маска, и в когото разпозна Герхард Бург, макар че двайсетте години не бяха минали, без да оставят следи във външността на тежко препатилия и изстрадал човек.
— За Бога! — извика той. — Господ да се смили над мен… това е Бург! Герхард Бург!
Потръпвайки, той закри лице с лявата си ръка.
— А-а, значи не сте ме забравил, Волф? — развълнувано каза Ван Зом. — Това е хубаво. Седнете! Аз съм тук, стари приятелю, за да ви изкажа благодарността си, защото ако не бяхте вие, сега нямаше да съм жив!
Бавно, като че не можеше да схване добре думите му, Волф отпусна ръка и втренчи поглед в човека зад писалището. Краката му се подкосиха и се строполи на един стол, който силно изпращя и замалко да се счупи.
— Да… благодарите? — с тих глас заекна ковачът. — Без мен… е нямало… да сте жив… вие…
— Така е, приятелю Волф. Ако на времето не ме бяхте измъкнали и от купето на влака, нямаше да мога да си върна свободата и отдавна да съм изгнил във вонящата килия, или невинен щях да бъда екзекутиран като убиец.
При тези думи Ван Зом се изправи, заобиколи писалището и се приближи до някогашния ковач на Хелфенщайн.
— Герхард Бург! — повтори старият човек отнесено. — Наистина, той знае всичко… да, знае всичко!
— Да, Волф. Ако не всичко, то поне достатъчно, за да предпазя момчето ви от затвора… а и вас също!
— Боже Господи!… Момчето ми!
— Най-напред ще ви кажа следното: подпалването на замъка Хелфенщайн…
Арестантът понечи да скочи и да възрази, ала с болезнен стон се отпусна върху облегалото на стола.
— Волф, бъдете разумен и изслушайте внимателно онова, което ще ви кажа! Опожаряването на замъка има давност. Никой съдия не може да ви осъди заради това престъпление!
Като се с помощта на невидима сила старият ковач се надигна от стола. Очите му неестествено се разшириха. Тежките му, съсипани от работа ръце затрепериха като листа на трепетлика.
— Давност ли? — със задавен глас изрече той. — Давност?… О-о… иска ми се… веднага… да го кажа… на… моето момче!
— Недейте, Волф! Само ще събудите в него лъжливи надежди.
— Лъжливи надежди ли?
— Да, Волф, поне на първо време. От вас зависи дали синът ви, а и вие самият, окончателно ще се спасите от затвора. А сега внимавайте! Само по себе си вашето подпалвачество е покрито с давност… но към него се прибавя нещо много лошо. Ако при умишлен палеж се унищожи човешки живот, срокът за давност става двайсет години. А този срок изтича след четири месеца… просто нямате късмет, драги Волф. Ето виждате ли, ако малкият Роберт фон Хелфенщайн не беше загинал в пламъците, тогава…
— Не, не, не! — изкрещя Волф и стъклата на отворения прозорец издрънчаха и над минаващите по улицата хора прелетя мощният му глас. — Никой не изгоря тогава! Жив човек не е изгарял! Само мъртвото дете на гърбавата Грете, разсилната!
— На гърбавата Грете ли?
— В името на моето душеспасение! Банкерът искаше малкият Роберт да загине в пламъците и ние… не, тогава аз спасих малкия Роберт. Просто сърце не ми даваше да… и затова взех детския труп…
Ковачът направи движение с ръце, сякаш захвърляше нещо надалеч. Разтреперан от глава до пети, той отново се строполи на стола си.
— Спокойно, Волф! — опита се да го успокои Ван Зом. — Спокойно! И това го знам, но ни е необходимо вашето откровено признание. Иначе върху вас ще тегне подозрението, че на съвестта ви тежи човешки живот… Не, останете си седнал на стола, Волф! Ще ви задам няколко въпроса и вие ще ми отговаряте само с „да“ или „не“. И така: банкерът Франц фон Хелфенщайн настоятелно поиска от вас да подпалите замъка, нали?
— Да.
— За него най-важното беше в този пожар да изгори наследникът на стария Бернхард фон Хелфенщайн, малкото момче Роберт, така ли?
— Да.
— Недвусмислено ли го заяви?
— Мога да се закълна… а и момчето ми…
Ван Зом махна с ръка и побърза да го прекъсне:
— Вие сте искали да спасите малкото момче. Разбирам. Затова малко след погребението, докато сте празнували рождения ден на гробаря Зебалдус, сте откраднали от ковчега мъртвото дете на разсилната Грете от Хелфенщайн, нали?
