доставя малка радост. Разбирате ли ме?
Улрике сведе глава, кръвта нахлу в лицето й.
— Не ме измъчвайте! — помоли го тя. — Нещо се е случило. Говорете! Имате ли вест от него?
— Да.
— Мога ли да видя писмото? Какво пише?
— Моля ви още само за минутка търпение! Ей сега ще се върна и вие ще… узнаете… всичко.
Той бързо излезе. Учудената Улрике го проследи с поглед. Князът странно наблегна на последните си думи. Обзе я трескаво безпокойство.
От съседните помещения до слуха й долиташе глъчката от спорещи гласове. Другите гости все още разискваха какви ли не въпроси, засягащи Капитана и престъпната му дейност. Всичко това за Улрике беше без значение. Тя потърси с какво да се развлече. Погледът й отново падна върху картината с пейзаж от Делхи. Тя пак обърна гръб на вратата, зад която беше изчезнал Ван Зом.
И ето че изведнъж долови зад себе си някакъв шум. Бързо се обърна и… извика:
— Герхард…!
Мъжът, който толкова неочаквано изникна пред нея, доста я изплаши. Стори й се, че цялото помещение се завъртя около нея. Ала тя се опита да се държи храбро и скоро овладя слабостта си. В погледа й грейна ликуваща радост, понеже веднага позна Герхард Бург, променен, напълно разбираемо, след двайсет години отсъствие, но все още строен и напет, в цветущо здраве, досущ като образа, съхранил се в сърцето и душата й. Заблудата беше изключена.
— Герхард! — извика тя още веднъж и понечи да протегне ръце към изчезналия от дълги години приятел. Но в същия миг се сети какво й беше разказал ван Зом, а именно, че Бург отдавна се е оженил. И ръцете й безсилно се отпуснаха. Сянка от меланхолия и тъга се смеси с радостта й. В този момент Герхард бързо направи крачкадве към нея и каза:
— Аз съм, Улрике! Най-сетне се прибрах у дома, най-сетне съм оправдан, най-сетне съм в състояние да те попитам дали през всичките тези дълги години не си ме забравила и дали си съхранила в себе си поне мъничко обич към мен.
Тя му отправи несигурен поглед.
— Да… много се радвам… да те… не, да ви… не, да те видя отново. Вече чух от княз ван Зом, че… но Боже мой, гласът… е същият като на княза…
Улрике млъкна объркана. Той я погледна с очи, които сияеха от щастие.
— Улрике, не подозираш ли най-после истината? Княз ван Зом и аз не можем да се появим едновременно на едно и също място, защото сме… един и същ човек.
— Ти си… Ван Зом?
— Да, аз съм.
— Ами холандката?
— И жената, и децата са измислени, просто измислени, Улрике. При тези думи тя се разплака, в нея само за секунда изчезна огромното напрежение.
— Извинявай! — каза той и я прегърна с едната си ръка, сякаш да я защити. — Не ми беше лесно да ти кажа тази неистина, но първо трябваше да разбера какви чувства изпитва сърцето ти. Освен това още не биваше да говоря, не биваше да разкривам самоличността си преди името ми да е очистено от позора.
Тя кимна и със сълзи в очите каза:
— То е очистено. Герхард Бург се оправда.
— Благодарение на твоята помощ, както и благодарение на княз Ван Зом, който неуморно играеше ролята на детектив. Никой не успя да прозре маската ми.
— О, напротив! — веднага възрази тя. — Сърцето ми подозираше истината. В присъствието на Непознатия от Индия то туптеше по-силно, не се оставяше напълно да бъде заблудено.
— Значи — допълни той, — то е продължавало да обича Герхард Бург, в когото никой вече не вярваше, така ли?
— Да.
В отговор той нежно целуна Улрике. Тя отвърна на целувката му и не се възпротиви, когато Герхард притисна главата й до гърдите си, започна да я гали и да й шепне:
— Всичките мъки и страдания свършиха. Сега ще бъдеш щастлива, щастлива след толкова дълги години на тъга и нещастия.
Най-сетне тя се освободи от прегръдката му и го погледна изпитателно в очите.
— Ами какво ще стане сега с княза? — попита тя. — Имам предвид… с неговата титла. Тя истинска ли е или… само измислена?
— Аха, искаш да кажеш, че и тя е била маска? Не, успокой се! Князът е истински и титлата е заслужена честно и почтено! И когато се венчаем, Улрике, ти ще станеш господарка на едно внушително имение.
— Къде?
— На: Борнео!
Урлике отново го погледна въпросително.
— А как се сдоби с него?
— Ще ти разкажа с няколко думи. Когато избягах на времето си… на времето, преди двайсет години…, не заминах за Америка, както правят повечето хора, нарушили закона, а отплавах към Индийския архипелаг. Три години се скитах из Северно и Западно Борнео…
— Боже мой!… Сред диваците? Казват, че там имало и човекоядци!
— О, положението не е чак толкова лошо! Измежду тези диваци има свестни, достойни за уважение хора. Във всеки случай добре се разбирах с тях. Спечелих приятелството на княза на Матан, тъй като спасих любимия му син от разбеснял се носорог. По-късно с помощта на този княз намерих големи диаманти. Самият той притежава известния „Данау раджа“, който тежи над триста и шейсет карата. Така забогатях. После дойдоха англичаните. Но аз избягвах всичко, което ми напомняше за Европа и за родината… понеже там имаше една жена — добави той тихо, — която трябваше да забравя… а не можех… Накратко, нещо ме теглеше да замина. И така, отправих се към вътрешността на страната… тя принадлежеше на холандците, ала само формално. А там нямах конкуренти, защото всеки се страхуваше да рискува живота си. След една-две години сред даяките, тамошните туземци, си спечелих слава на безпогрешен стрелец. Уважаваха ме и се страхуваха от мен, така че можех да поема риска да закупя огромен участък земя точно сред тяхната територия. Заживях там и всички главатари надлъж и нашир ми се подчиняваха. Ето как чрез моето влияние успях да измъкна оттам здрави и читави група изследователи, обречени иначе на сигурна гибел, както и поделение колониални войници. По-късно накарах непокорните туземни племена да сключат договор с холандските губернатори. Дори на времето „Нюве Ротердамсе Курант“ издаде специален брой заради тези събития, а холандското правителство ме прикани да му изпратя допълнително по-точни данни. Моята тогавашна постъпка му донесе значителни успехи и затова то ми предложи пожизнена рента. Аз обаче отказах. След това холандското правителство реши да ми засвидетелства благодарността си, като ми даде титлата княз. Така станах княз Ван Зом.
— И тази титла не може да се оспори, така ли?
— Не.
Улрике замълча и след известно време тихо попита:
— Искам да знам още нещо, Герхард. Днес ти ме покани в дома си. За да се сбогуваш. Защо? пак ли искаш да напуснеш Германия?
— Не толкова скоро! Моите имения на Борнео имат благонадеждни управители и е достатъчно от време на време да отиваме заедно там, за да видим как вървят нещата.
— Защо тогава тази заблуждаваща дума „сбогувам“, която толкова много ме изплаши и от която толкова ме заболя? — ще ти обясня, поканих те, за да се сбогувам… с изминалите тъжни двайсет години, а също и с този княз Ван Зом от Борнео. Пред теб е само Герхард!… Доволна ли си от това обяснение?
Щастлива тя се отпусна в прегръдките му.
25. ИГРАТА СВЪРШИ
Първото нещо, което предприе Ван Зом на следващото утро, беше на отиде до къщата на Франц фон
