— Четирима ли? — попита неговият господар, който малко по-объркан се върна в действителността от света на своите мисли. — Но аз виждам само един!
— Всъщност са двама, но единият се брои за трима. Спомнете си за кумеца Хайденрайх преди време, когато беше онази иманярска история — едно е три и три — едно, това е то магьосническото число! — засмя се Фридрих, но в смеха му имаше и мъничко тъга. — На първо място е вашият слуга Антон. На второ, най- обикновеният копой Ханс Хол, който от днес нататък пак заедно с гореспоменатия Антон ще бъде вързан като със синджир за службата си на частен детектив в родния си град. На трето място идва вятърничавият скулптор Щайн, който ще изчезне безславно и безследно. И на четвърто — почтеният Фридрих, понякога наричан Йохан, който няма да получи нито чаровната Йете, нито гостилницата „Съгласие“, защото човекът, който се канеше да му подари тази хубава кръчма, бе изпратен от ваша светлост в един хотел, където на самия него нищо няма да му подаряват! Ах, да, така е ваша светлост, на този свят ти се отплащат все с неблагодарност!…
„ЗА ДА СЕ СБОГУВА…“
Голямо беше вълнението на следващия ден в града, щом се разчу, че през последната нощ със съдействието на княз Ван Зом е арестуван спечелилият си ужасна слава Капитан заедно с цялата си банда. Обаче вълнението и сензацията надминаха всякакви граници, когато вестниците публикуваха името на тайнствения, толкова дълго търсен престъпник — банкера Франц фон Хелфенщайн. Хората бяха смаяни и отначало не повярваха. Питаха се дали пресата или пък полицията не бяха станали жертва на рафиниран и хитър шегаджия. После вестниците започнаха да изнасят все повече и повече убедителни подробности… и лека-полека кошмарът, който от дълго време неизказано бе измъчвал надлъж и нашир жителите на страната, взе да се разсейва и накрая изчезна.
На обед по заснежените улици на града се чуха веселите звънчета на шейната с малката златна княжеска корона над холандския държавен герб. Тя спираше ту тук, ту там и навсякъде слугата скачаше на тротоара, за да предаде в една или друга къща някакво писмо.
Кратката бегло нахвърляна на ръка покана предизвикваше учудване, а при Улрике фон Хелфенщайн това учудване се примеси с дълбока печал.
Когато камериерката, донесла писъмцето на своята господарка, излезе от от стаята, Улрике не беше повече в състояние да се владее. Погледът й се плъзгаше по кратките редове, сякаш още не можеше добре да схване смисъла им. Две сълзи се отърколиха по страните й, размазвайки буквите, които неговата ръка беше написала: „За да се сбогува, княз Ван Зом си присвоява честта най-учтиво да покани госпожица Улрике фон Хелфенщайн на чашка чай и непринудена лека вечеря…“ За да се сбогува! Защо е това внезапно заминаване? Тъкмо след залавянето и разобличаването на Капитана имаше толкова неща да се изясняват и уреждат в нейните семейни работи и отношения, а това можеше да стане единствено с помощта на Ван Зом. Сега той просто я изоставяше на произвола на съдбата. Разтърсиха я тихи ридания. Изведнъж в нея отново настана пълен мрак и като че с един удар угасна жизнеността, куражът й за борба с живота, изместили от няколко седмици нейната дългогодишна тъга и меланхолия. За да се сбогува… Тя притисна с кърпичката пълните си със сълзи очи и се опита да овладее обзелото я глупаво чувство. Та какво ли в крайна сметка я засягаше княз Ван Зом? Какво си беше мислила, на какво се беше надявала? Какво беше това раздвоение в душата й?… Тя не искаше да признае пред себе си, че простодушното й и прямо сърце, което не знаеше що е притворство, се беше събудило след двайсетгодишно вцепенение и безчувственост, че цялото същество на този чужденец я привличаше по необясним начин. Имаше чувството, че този човек е донесъл със себе си полъх от любимия й, изчезнал безследно толкова отдавна.
Часовете отлитаха, тя трудно съумя да се овладее. Позвъни на камериерката си и докато момичето й помагаше да се облече за посещението си в дома на княза, тя за пореден път премисляше какво би могло да означава това бързо и ненадейно сбогуване. Ала колкото и да си блъскаше главата, не й хрумваше логично обяснение.
В дома на княза тя завари гостите насядали на трапезата. Там бяха полковник и госпожа фон Тифенбах заедно с дъщеря си Хедвиг, както и често споменаваният от вестниците асесор Шуберт. Там беше и авторът на стихосбирката „Картини от родината на тропиците“, Алмансор, със своята тиха и мълчалива природена сестра Мари Бер-трам. Погледът на Улрике скришом търсеше този млад човек, който, без все още и самата тя да подозираше, й беше толкова близък.
— За съжаление старият таен съветник Щиве е отказал поканата ми — каза княз Ван Зом. — Пише, че вчерашното вълнение и прозрението, че която и да е човешка присъда е отчайващо несъвършена, са му донесли безсънна нощ и има нужда да си върне душевното равновесие. Но ми пожелава всичко най-добро — както за моето заминаване, тъй и за по-нататъшния ми житейски път.
— Заминаване! — избоботи със своя мощен глас полковник Тифенбах. — Вярно, това беше поводът за вашата покана. Но защо така, ваша светлост? Надявахме се да ви задържим в нашия прекрасен град! Кажете ни поне защо тъй внезапно?
Всички погледи се отправиха към княза в напрегнато очакване, но Ван Зом усмихнато махна с ръка и каза:
— По-късно ще ви обясня всичко, по-късно, скъпи мои приятели.
Затова и помолих да ми окажете честта да ме посетите. Да, наистина става дума за сбогуване… но животът е толкова пъстър… нима е невъзможно хората да се срещнат по-скоро, отколкото са предполагали?
Улрике фон Хелфенщайн се наведе ниско над чашката си е чая и разсеяна и объркана за трети път сложи захар в нея.
— Откровено да ви призная, ваша светлост — наруши асесор Шуберт дълбокото мълчание, което бе настъпило след думите на домакина, — това е тежка загуба за всички нас. Макар и добре да разбирам, че след като беше ликвидирана бандата на Капитана, нищо не ви свързва с този град, все пак…
Разговорите отново се насочиха към събитията от последната нощ и всички толкова се разгорещиха, че никой не забелязваше как се нижеха часовете. Гостите се разхождаха в съседните помещения, предоставени за приема. Дамите си похапваха различни сладки лакомства, господата пиеха ликьори и си избираха пури от различните кутии, поднасяни от обикалящите наоколо прислужници.
Урлике фон Хелфенщайн не допринесе и с една дума за оживения разговор. Сърцето й бе свито от болка. Беше се усамотила в малка съседна стая. Там стоеше унесена пред маслена картина с пейзаж от Делхи. Сериозно обмисляше дали няма да е по-добре, ако се извини с несъществуващо главоболие и се върне у дома си, защото се страхуваше, че може да се разплаче с глас тук, в тези помещения, които никога повече нямаше да види.
— А знаете ли, госпожице фон Хелфенщайн — внезапно чу тя зад гърба си звучен глас, — че всъщност давам тази прощална вечеря заради вас?
Урлике изплашено се обърна и втренчи поглед в дружелюбно усмихнатото лице на Ван Зом.
— Заради… мен? — повтори тя със запъване. — Мисля, че се шегувате, ваша светлост!
— О, не, напротив, говоря съвсем сериозно!
— Но не разбирам поради каква причина…
Тя млъкна и се опита в израза на лицето му да открие обяснението.
— Ще ми позволите ли да ви напомня за нашия разговор, в който става дума за общия ни приятел…
— За Герхард Бург ли? — възкликна развълнувано тя.
— Точно така. Казах ви… или май само ви загатнах, че той има желание пак да види родината си, ала само при условие, че името му се очисти от ужасното подозрение за извършеното двойно убийство…
— Продължавайте! — настоя Улрике.
— Мисля, че най-после за неговото оправдание няма пречки!
— И?
— И за да може Герхард Бург да се върне в родината си, аз ще трябва да си замина… Гледате ме толкова въпросително. Повтарям: Герхард Бург има възможност да бъде тук, само ако княз Ван Зом му отстъпи мястото си. Просто няма как двамата да съществуват един до друг. И тъй като предполагам вие държите да се видите с вашия приятел от младежките си години, реших с тази прощална вечер да ви
