Здрач

която пристигна с мен във Форкс, като най-опърпаният том беше сбирка на творбите на Джейн Остин. Избрах именно тази, като се насочих към задният двор, грабвайки старо изтъркано одеяло от шкафа за бельо на върха на стълбите по пътя ми надолу.

Отвън на малкият квадратен двор на Чарли, сгънах одеялото на две и го постелих извън обсега на сенките на дърветата върху гъстата морава, която винаги щеше да е леко влажна, без значение колко слънце грееше. Легнах по корем, кръстосвайки крака във въздуха, разгръщайки различните романи на книгата, като се опитвах да реша с коя да окупирам напълно вниманието си. Любимите ми бяха „Гордост и предразсъдъци“ и „Разум и чувства“. Първата бях прочела съвсем наскоро, затова започнах с „Разум и чувства“, само за да си спомня след като започнах да чета, че героят на историята по една случайност се казваше Едуард. Ядосана, обърнах на „Менсфийлд парк“, но героят в тази творба се казваше Едмънд, а това беше прекалено близко. Нямало ли е и други имена в края на осемнайсети век? Затворих книгата, раздразнена, и се обърнах по гръб. Навих ръкавите си възможно най-нагоре и затворих очи. Няма да мисля за нищо друго, освен за топлината по кожата ми, казах си строго. Бризът беше лек, но оплиташе кичури около лицето ми и това малко гъделичкаше. Издърпах косата си над главата ми, така че да се разпери като ветрило на одеялото под мен, отново концентрирана върху топлината, която докосваше клепачите, скулите, носът, устните, ръцете, и шията ми, пропиваше се през леката ми блуза…

Следващото нещо, което си спомням, бе звукът от паркиращата патрулка на Чарли върху тухлите на алеята. Седнах изненадана, осъзнала че светлината е изчезнала зад дърветата, и че бях заспала. Огледах се наоколо, объркана, с внезапното чувство, че не съм сама.

— Чарли? — попитах. Само че можех да чуя вратата да се тръшва в предната част на къщата.

Скочих на крака, залюлявайки се глупаво, прибирайки сега влажното одеяло и книгата ми. Изтичах вътре, за да сложа олиото да се пържи на печката, усетила, че вечерята ще закъснее. Чарли тъкмо сваляше кобура и ботушите си, когато влязох.

— Извинявай, тате, вечерята още не е готова — заспах отвън. — Потиснах една прозявка.

— Не се тревожи за това — каза той. — И без това исках да видя резултатите от играта.

Гледах телевизия с Чарли след вечеря, колкото да правя нещо. Нямаше нищо, което исках да гледам, но той знаеше, че не харесвам баскетбол, затова обърна на някакъв безмозъчен сериал, който не се харесваше на никой от двама ни. Той изглеждаше щастлив въпреки това, просто поради факта, че правехме нещо заедно. И се почувствах добре, въпреки депресията ми, че го правех щастлив.

— Татко — казах по време на рекламите, — Джесика и Анджела ще ходят да си търсят рокли за танците утре вечер в Порт Анджелис и ме поканиха да им помогна с избора… имаш ли нещо против да отида с тях?

— Джесика Станли? — попита той.

— И Анджела Уебър. — Въздъхнах аз, докато му обясних детайлите.

Той беше объркан.

— Но ти нали нямаше да ходиш на танците?

— Не, тате, но ще им помогна те да си изберат рокли — нали знаеш, да им дам малко градивна критика. — Нямаше да ми се налага да обяснявам това на една жена.

— Е, добре. — Изглежда осъзна, че е извън мрачните дебри на момичешките работи. — На другият ден си на училище обаче.

— Ще заминем точно след училище, за да можем да се върнем по-рано. Ще се оправиш с вечерята, нали?

— Белс, хранил съм се сам седемнайсет години преди ти да дойдеш тук — напомни ми той.

— Нямам си и на представа как си оцелял — измърморих аз, след което добавих по ясно. — Ще ти оставя някои неща в хладилника, за да си направиш сандвичи, става ли? Най-отгоре.

На другата сутрин отново бе слънчево. Събудих се с подновена надежда, която мрачно се опитах да потисна. Облякох се за топлото време в наситено синя блуза с остро деколте — нещо, което бях носила в най-жестокият студ във Финикс.

Бях планирала пристигането си в училище така, че да ми остане съвсем малко време, за да успея за час. С отпаднало настроение обикалях около пълният паркинг за свободно място, докато се оглеждах и за сребристото волво, което очевидно не бе тук. Паркирах в самият край и побързах за английски, като пристигнах без дъх, но навреме, точно преди последният звънец.

Беше същото като вчера — не можех да удържа малките коренчета надежда, които се прокрадваха в главата ми, само за да бъдат стъпкани болезнено, когато претърсих напразно закусвалнята и седнах на празната си маса по биология.

Планът за Порт Анджелис беше отново на линия за тази вечер и изглеждаше още по-привлекателен, след като се оказа, че Лорън има други уговорки. Нямах търпение да изляза от града, за да престана да се оглеждам през рамо, надявайки се да го видя как изскача от нищото както винаги. Заклех се, че ще бъда в добро настроение тази вечер и че няма да проваля удоволствието на Анджела или Джесика от лова на рокли. Можех пък и аз да си взема нещо. Отказах да мисля, че вероятно ще пазарувам сама в Сиатъл този уикенд, без да се интересувам повече от предишното споразумение. Няма начин да отметне, без поне да ми каже.

След училище Джесика ме последва до вкъщи със старият си бял форд, за да оставя учебниците си и пикапа. Вчесах бързо косата си, когато влязох вътре, чувствайки се леко развълнувана, докато възнамерявах да напусна Форкс. Оставих бележка за Чарли на масата, обяснявайки му отново къде е вечерята, размених раздърпаното си портмоне с малка чантичка, която почти не използвах, и изтичах навън, за да се присъединя към Джесика. Отидохме до къщата на Анджела, която вече ни чакаше. Вълнението ми се повиши показателно, когато наистина напуснахме границите на града.

8. ПОРТ АНДЖЕЛИС

Джес караше по-бързо от началника на полицията, така че стигнахме до Порт Анджелис в четири часа. Беше минало доста време от последният път, когато бях слизала по момичешки, и приливът на естроген беше ободряващ. Слушахме виещи рок песни, докато Джесика бъбреше за момчетата, с които се мотаехме. Вечерята на Джесика с Майк бе минала доста добре, и тя се надяваше, че до събота вечер ще са минали на етапа на първата целувка. Усмихнах се, доволна от себе си. Анджела беше пасивно щастлива, че щеше да отиде на танците, но не особено заинтересована от Ерик. Джес се опита да я накара да си признае кой е нейният тип, но аз я прекъснах с въпрос за роклите, за да я пощадя. Анджела ми хвърли признателен поглед.

Порт Анджелис беше красив малък капан за туристите, доста по-излъскан и старомоден от Форкс. Но Джесика и Анджела го познаваха добре, така че не планираха да си губят времето с живописните сгради край кея. Джес караше право напред към единственият голям магазин в града, който се намираше на няколко пресечки от дружелюбната територия на кея.

Танците бяха обявени като полуофициални, така че не бяхме много сигурни какво точно означаваше това. И Джесика и Анджела изглеждаха изненадани, почти невярващи, когато им казах, че никога не бях ходила на танци във Финикс.

— Никога ли не си ходила с гадже или нещо такова? — попита Джес съмнително, докато минавахме през вратите на магазина.

— Наистина — опитах се да я убедя аз, без да признавам много проблемите ми с танцуването. — Никога не съм имала гадже или нещо подобно. Не излизах много.

— Че защо не? — настоя Джесика.

— Никой не ме е канил — отвърнах й искрено.

Стори ми се скептично настроена.

— Хората те канят тук — напомни ми тя, — и ти им казваш „не“.

Бяхме в младежкият отдел, сканирайки рафтовете за нещо по-впечатляващо.

— Е, освен на Тайлър — поправи тихо Анджела.

— Извинявай? — ахнах аз. — Какво каза?

— Тайлър разправя на всички, че ще те води на бала — информира ме Джесика с подозрение в очите