Здрач

Едуард въздъхна и най-накрая отвори очи.

— По-добре?

— Не точно.

Изчаках, но не каза нищо повече. Той облегна глава на седалката, загледан в тавана на колата. Лицето му бе сурово.

— Какво има? — Гласът ми излезе като шепот.

— Понякога имам проблеми с темперамента ми, Бела. — Той също шепнеше, и докато гледаше през прозореца, очите му се превърнаха в цепки. — Но не би помогнало, ако обърна и издиря онези… — Той не завърши изречението си, като гледаше настрани и отново се бореше да укроти гнева си. — Или поне — продължи той, — това се опитвам да се убедя.

— Оу. — Това звучеше неадекватно, но не можех да се сетя за по-добър отговор.

Отново седяхме в мълчание. Погледнах към часовника на таблото. Минаваше шест и половина.

— Джесика и Анджела ще се разтревожат — измърморих аз. — Трябваше да се срещнем.

Той запали двигателя без да продума, като зави гладко и отпраши скоростно към града. За нула време бяхме под уличните лампи, все още движейки се прекалено бързо, като подминавахме с лекота колите, които бавно се движеха по улицата. Той паркира паралелно срещу спирачката в място, което бих сметнала за прекалено малко за волвото, но той се вмъкна без усилие от първият път. Погледнах през прозореца към светлините на Ла Бела Италия, като Джес и Анджела тъкмо си тръгваха, минавайки разтревожено покрай нас.

— Как знаеше къде…? — започнах, но само поклатих глава. Чух вратата да се отваря и се обърнах да видя как слиза.

— Къде отиваш? — попитах аз.

— Водя те на вечеря. — Той се усмихна леко, но очите му все още бяха строги. Той излезе от колата и затръшна вратата. Заиграх се с колана си, и побързах също да изляза от колата. Той ме чакаше на тротоара.

Проговори пръв преди аз да съм казала нещо.

— Отиди и спри Джесика и Анджела преди да ми се наложи да издиря и тях. Не мисля, че бих се удържал, ако попадна отново на другите ти приятели.

Потреперах от заплахата в гласът му.

— Джес! Анджела! — извиках след тях, като им махнах когато се обърнаха. Избързаха обратно към мен, ясното облекчение изписано на лицата им едновременно се смени на изненада, когато видяха до кого стоях. Поколебаха се на няколко крачки от нас.

— Къде беше? — попита подозрително Джесика.

— Изгубих се — признах глупаво. — И се натъкнах на Едуард. — Посочих към него.

— Нещо против да се присъединя към вас? — попита той с копринен, неустоим глас. Можех да видя от смаяните им физиономии, че досега не бе изпробвал способностите си върху тях.

— Ъъъ… разбира се — задъха се Джесика.

— Ъ, всъщност, Бела, ние вече хапнахме, докато те чакахме… съжалявам — призна Анджела.

— Няма проблеми — не съм гладна. — Свих рамене.

— Мисля, че трябва да хапнеш нещо. — Гласът на Едуард беше нисък, но пълен с авторитет. Той погледна към Джесика и каза малко по-силно — Имате ли нещо против аз да закарам Бела вкъщи? Така няма да ви се налага да я чакате, докато се нахрани.

— Ъ, да, няма проблеми, предполагам… — Тя прехапа уста, като се опитваше да проумее от изражението ми дали наистина исках това. Смигнах й. Не желаех нищо повече от това да бъда сама с вечният ми спасител. Имаше толкова много въпроси, с които не можех да го бомбардирам, докато не останехме само двамата.

— Добре. — Анджела бе по-бърза от Джесика. — Ще се видим утре, Бела… Едуард. — Тя сграбчи ръката на Джесика и я задърпа към колата, която както можех да видя бе паркирана наблизо на главната улица. Докато се качваха, Джес се обърна и ми помаха, лицето й изгарящо от любопитство. Махнах й обратно, като изчаках да се отдалечат преди да се обърна към него.

— Сериозно, не съм гладна — настоях аз, като погледнах нагоре да разгледам лицето му. Изражението му бе непроницаемо.

— Забавлявай ме.

Той отиде до вратата на ресторанта и я задържа отворена с упорито изражение. Очевидно това не подлежеше на повече обсъждания. Минах покрай него в ресторанта със смирена въздишка.

Ресторантът не бе претъпкан — беше спокойният сезон на Порт Анджелис. Съдържателката беше жена, и можех да разбера погледа й, когато огледа Едуард. Тя го посрещна малко по-топло от нужното. Бях изненадана, че това така ме подразни. Тя беше с десетина сантиметра по-висока от мен и неестествено руса.

— Маса за двама? — Гласът му беше съблазнителен, без значение дали е целял това или не. Видях как очите й ни огледаха бързо, доволна от моята очевидна посредственост и от внимателното разстояние, което Едуард поддържаше между нас. Тя ни поведе към маса, достатъчно голяма за четирима, в центъра на най- претъпканата част на ресторанта.

Тъкмо щях да седна, когато Едуард поклати глава към мен.

— Може би нещо по-усамотено? — настоя тихо той пред съдържателката. Не можех да съм сигурна, но ми се стори, че ловко й подаде бакшиш. Досега не бях виждала някой да отказва маса, освен по старите филми.

— Разбира се — тя звучеше толкова изненадана, колкото бях и аз. Обърна се и ни поведе към отделение с малък кръг от будки — всичките празни. — Това как е?

— Перфектно. — Той я дари с блестяща усмивка, ослепявайки я моментално.

— Ъъм — тя поклати глава, мигайки, — сервитьорката ви ще дойде след малко.

Тя се отдалечи залитайки.

— Наистина не трябва да правиш така с хората — казах му критично. — Не е честно спрямо тях.

— Какво да правя?

— Да ги зашеметяваш така — сигурно в момента хипервентилира в кухнята.

Той изглеждаше объркан.

— О, хайде де — казах аз, съмнявайки се. — Трябва да знаеш какъв ефект имаш върху хората.

Той наклони главата си на една страна, очите му бяха любопитни.

— Аз зашеметявам хората?

— Не си ли забелязал? Да не мислиш, че на всички им се разминава толкова лесно?

Той игнорира въпроса ми.

— А теб зашеметявам ли те?

— Често — признах аз.

И тогава сервитьорката ни пристигна, лицето й пълно с очакване. Съдържателката определено им бе сервирала всичко и новото момиче не изглеждаше разочаровано. Тя прибра кичур къса черна коса зад ухото си и се усмихна с ненужна топлота.

— Здравейте. Аз съм Амбър и ще Ви обслужвам тази вечер. Какво да Ви донеса за пиене? — Не пропуснах това, че говореше само на него.

Той погледна към мен.

— За мен една кола. — Прозвуча като въпрос.

— Две коли — каза той.

— Веднага ще се върна с поръчката Ви — увери го тя с още една ненужна усмивка. Но той не я видя. Той гледаше мен.

— Какво? — попитах, когато тя си тръгна.

Очите му останаха фиксирани върху лицето ми.

— Как се чувстваш?

— Добре съм — отговорих аз, изненадана от напрежението му.

— Не се чувстваш замаяна, не ти се гади, не ти е студено…?