Здрач

— А трябва ли?

Той се изсмя тихо на обърканият ми тон.

— Ами, всъщност очаквам всеки момент да изпаднеш в шок. — Лицето му отново се изви в перфектната крива усмивка.

— Не мисля, че това ще се случи — казах след като започнах да дишам отново. — Много ме бива в потискането на неприятни неща.

— Все същото, ще се почувствам по-добре, когато имаш малко захар и храна в себе си.

Точно навреме, сервитьорката се появи с напитките ни и кошница с хлебни пръчици. Тя застана с гръб към мен, докато ги поставяше на масата.

— Готови ли сте да поръчате? — попита тя Едуард.

— Бела? — попита той. Тя се извърна с нежелание към мен.

Избрах първото нещо, което видях в менюто.

— Ъм… аз ще взема равиолите с гъби.

— А за Вас? — Тя се обърна към него с усмивка.

— За мен нищо — каза той. Разбира се, че не.

— Кажете ми, ако промените мнението си. — Свенливата усмивка все още беше на мястото си, но той не я погледна и тя си тръгна незадоволена.

— Пий — заповяда ми той.

Пийнах от колата си покорно и внезапно започнах да правя все по-дълбоки глътки, изненадана от това колко жадна бях. Осъзнах, че бях пресушила всичкото нещо, когато той побутна чашата си към мен.

— Благодаря — промърморих аз, все още жадна. Студенината на ледената кола се разпространи в дробовете ми и аз потреперах.

— Студено ли ти е?

— От колата е — обясних аз, потрепервайки отново.

— Нямаш ли яке? — Гласът му бе неодобрителен.

— Да. — Погледнах на празното място до мен. — Оох — оставих го в колата на Джесика — сетих се аз.

Едуард свали якето си. Внезапно осъзнах, че никога не бях забелязвала какво носи — не само тази вечер, но изобщо. Изглежда просто не можех да откъсна поглед от лицето му. Накарах се да погледна сега, концентрирайки се. Той бе свалил светлобежовото си кожено яке — отдолу носеше поло в слонова кост, което прилепваше по тялото му перфектно, подчертавайки колко мускулест беше гръдният му кош.

Той ми подаде якето, прекъсвайки нежният ми поглед.

— Благодаря — казах отново, пъхайки ръце в якето му. Беше студено — по начина по който моето яке беше, когато го вземах сутрин от закачалката на проветривият коридор. Потреперих отново. Миришеше божествено. Вдишах, като се опитвах да разпозная възхитителният мирис. Не миришеше на одеколон. Ръкавите бяха прекалено дълги — вдигнах ги нагоре, за да освободя ръцете си.

— Синият цвят изглежда прекрасно с кожата ти — каза той, докато ме наблюдаваше. Бях изненадана — погледнах надолу изчервена, разбира се.

Той бутна кошницата с хляб към мен.

— Наистина, няма да изпадна в шок — възразих аз.

— Би трябвало — всеки нормален човек би направил така. А ти дори не изглеждаш потресена. — Той изглеждаше неспокоен. Той се вгледа в очите ми и видях колко светли бяха, по-светли отколкото някога ги бях виждала — златен карамел.

— Чувствам се в безопасност с теб — признах аз, омагьосана да му кажа истината отново.

Това го разсърди — алабастровото му чело се сбръчка. Той поклати глава, мръщейки се.

— Това е по-сложно, отколкото бях планирал — промърмори си той.

Взех една франзела и започнах да я гриза в единият край, оглеждайки изражението му. Чудех се кога ли ще е подходящо да започна с въпросите.

— Обикновено си в много по-добро настроение, когато очите ти са светли — изкоментирах аз, като се опитвах да го разсея от каквото и да го караше да се мръщи.

— Какво? — погледна ме той зашеметен.

— Винаги си раздразнителен, когато очите ти са черни — очаквам го тогава — продължих аз. — Имам теория за това.

Очите му се присвиха.

— Още теории?

— Мм-хм. — Дъвчех малка хапка хляб, като се опитвах да изглеждам безразлична.

— Надявам се, че ще си по-оригинална този път… или плагиатстваш от комикси? — Бледата му усмивка бе присмехулна, но очите му още бяха непроницаеми.

— Ами, не, не го взех от комикс, но и не го измислих сама — признах аз.

— И? — притисна той.

Но тогава сервитьорката ни наобиколи с моята порция храна. Усетих, че несъзнателно сме се наклонили един към друг през масата, защото и двамата се изправихме, когато тя пристигна. Тя сложи чинията пред мен — изглеждаше доста вкусно — и се обърна бързо към Едуард.

— Променихте ли мнението си? — попита тя. — Мога ли да Ви донеса нещо? — Може би си въобразявах двусмислицата на думите й.

— Не, благодаря, но още една кола би било добре. — Той посочи с дългата си бяла ръка към празните чаши пред мен.

— Разбира се. — Тя взе чашите и се отдалечи.

— Та казваше? — попита той.

— Ще ти кажа в колата. Ако… — замълчах.

— Има условия? — Той повдигна една вежда, гласът му бе зловещ.

— Имам няколко въпроса, разбира се.

— Разбира се.

Сервитьорката се върна с още две коли. Този път ги остави без да каже нещо и си тръгна отново.

Отпих малко.

— Е, давай — притисна той, гласът му все още суров.

Започнах с най-маловажното. Или поне така си помислих.

— Защо беше в Порт Анджелис?

Той погледна надолу, сключвайки ръце бавно върху масата. Очите му погледнаха бързо към мен изпод миглите, със сянка от усмивка върху лицето му.

— Следващият.

— Но този е най-лесният — възразих аз.

— Следващият — повтори той.

Погледнах надолу, ядосана. Развих приборите от салфетката, взех вилицата и внимателно набучих едно равиоли. Сложих го бавно в устата си, все още гледайки надолу, докато дъвчех и размишлявах. Гъбите бяха вкусни. Преглътнах и отпих още една глътка от колата преди да вдигна поглед.

— Добре тогава. — Изгледах го гневно и продължих бавно. — Да кажем, хипотетично разбира се, че… някой… знае за какво си мислят хората, да чете мисли, нали знаеш — с някои изключения.

— Само едно изключение — поправи ме той, — хипотетично.

— Добре, само едно изключение. — Бях развълнувана, че играе по правилата ми, но се опитах да изглеждам безгрижна. — Как работи това? Има ли ограничения? Как може… така че някой… да открие някой друг в най-точното време? Той откъде ще знае, че тя е в беда? — Чудех се дали заобиколните ми въпроси дори имаха някакъв смисъл.

— Хипотетично? — попита той.

— Разбира се.

— Е, ако… този някой…

— Да го наречем „Джо“ — предложих аз.

Той се усмихна иронично.

— Джо, тогава. Ако Джо е внимавал, времето нямаше да е чак толкова точно. — Той поклати глава,