— Сега — каза той значително, — е твой ред.
9. ТЕОРИЯ
— Може ли да те попитам само още едно нещо? — помолих аз, докато Едуард вдигаше скоростта прекалено бързо по тихата улица. Той сякаш не обръщаше голямо внимание на пътя.
Той въздъхна.
— Само едно — съгласи се той. Устните му бяха стиснати в предпазлива линия.
— Ами… ти каза, че си знаел, че не съм влязла в книжарницата, а съм се отправила на юг. Просто се чудех как узна това.
Той погледна настрани, преднамерено бавен.
— Мислех си, че сме минали заобикалките — изроптах аз.
Той почти се усмихна.
— Добре тогава. Последвах аромата ти. — Той гледаше към пътя, давайки ми време да успокоя лицето си. Не можех да измисля приемлив отговор на това, но го запазих за внимателно изучаване в бъдещето. Опитах се да се концентрирам. Не можех да го оставя да приключи, сега когато най-накрая ми обясняваше нещата.
— А и не отговори на един от първите ми въпроси… — поспрях аз.
Той ме погледна неодобрително.
— Кой по-точно?
— Как работи това — с четенето на мисли? Можеш ли да прочетеш умът на някой, където и да е той? Как го правиш? Семейството ти може ли…? — чувствах се глупаво, като исках пояснения на една преструвка.
— Това е повече от един — изтъкна той. А аз просто преплетох пръсти и се взрях в него, чакаща.
— Не, само аз съм. И не мога да чуя всеки, навсякъде. Трябва да съм сравнително близо. Колкото по- познат е нечий… „глас“, толкова по-надалеч мога да ги чуя. Но все пак, на не повече от няколко километра. — Той се спря, замислен. — Малко като да бъдеш в огромна стая пълна с хора, които говорят едновременно. То е нещо като бръмчене — приглушени гласове на фона. Докато не се концентрирам върху един, и тогава ми става ясно за какво си мислят. През повечето време изключвам цялото нещо — доста разсейващо е. И тогава е по-лесно да изглеждаш
— Защо мислиш, че не можеш да ме чуеш? — попитах любопитно.
Той ме погледна, очите му загадъчни.
— Не знам — измърмори той. — Единственото предположение, което имам е, че може би умът ти не работи като на останалите. Сякаш твоите мисли са на AM честота, а аз улавям само FM честота. — Той ми се ухили, внезапно развеселен.
— Умът ми не работи както трябва? Аз съм откачалка? — Думите ме разтревожиха повече, отколкото трябваше — вероятно защото предположението му нанесе точен удар. Винаги го бях подозирала, и ме беше срам да се окаже вярно.
— Аз чувам гласове в главата си, а се тревожиш, че
Въздъхнах. Как да започна?
— Не минахме ли заобикалките вече? — напомни ми той нежно.
За пръв път откъснах поглед от лицето му, като се опитвах да намеря подходящите думи. Случи се така, че забелязах спидометъра на таблото.
— Пресвета Дево! — извиках. — Намали!
— Какво има? — Той се стресна. Но колата дори не помръдна.
— Караш със 160 километра в час! — Все още крещях. Хвърлих паникьосан поглед през прозореца, но беше прекалено тъмно, за да видя нещо. Пътят беше едва видим от дългата редица синкава светлина от уличните лампи. Гората около магистралата приличаше на черна стена — стена твърда като стомана, ако се отклонихме от пътя при тази скорост.
— Успокой се, Бела — той извъртя очи, все още без да намаля.
— Да не би да се опитваш да ни убиеш? — настоях аз.
— Няма да се блъснем.
Опитах се да успокоя гласа си.
— Защо бързаш толкова?
— Винаги карам така. — Той се обърна, за да ми се усмихне криво.
— Дръж очите си на пътя!
— Никога не съм бил в катастрофа, Бела — дори не съм получавал глоба. — Той ми се ухили и почука челото си. — Вграден радар.
— Много смешно — изфучах аз. — Чарли е ченге, помниш ли? Възпитана съм да спазвам уличните правила. Пък и без това, ако ни превърнеш в кравайче от волво около някое дърво, вероятно ще се измъкнеш невредим.
— Вероятно — съгласи се той с кратък, нервен смях. — Но ти не можеш. — Той въздъхна, и видях с облекчение как стрелката градивно се смъкна на 120 километра. — Доволна?
— Почти.
— Мразя да карам бавно — измърмори той.
— Това е бавно?
— Достатъчно коментари относно шофирането ми — сряза ме той. — Все още очаквам последната ти теория.
Прехапах устна. Той ме погледна, медните му очи неочаквано нежни.
— Няма да се смея — обеща той.
— По-скоро ме е страх, че ще ми се ядосаш.
— Толкова ли е лошо?
— При това доста, да.
Той чакаше. Гледах надолу към ръцете ми, за да не видя изражението му.
— Давай. — Гласът му беше спокоен.
— Не знам откъде да започна — признах аз.
— Защо не започнеш отначало… каза, че не си измислила това сама.
— Не.
— Откъде започна — книга? Филм? — проучваше той.
— Не… беше събота, на плажа. — Рискувах да хвърля поглед към лицето му. Той изглеждаше озадачен.
— Срещнах един стар семеен познат — Джейкъб Блек — продължих аз. — Баща му и Чарли са приятели още от раждането ми.
Той все още изглеждаше объркан.
— Баща му е един от вождовете на племето килет. — Наблюдавах го внимателно. Обърканото му изражение замръзна на място. — Отидохме да се поразходим… — излязох интригата си от историята, — и той ми разказваше едни стари легенди — като че ли, за да ме уплаши. Разказа ми една… — поколебах се.
— Продължавай — каза той.
— За вампири. — Осъзнах, че шепна. Не можех да погледна към лицето му. Но видях кокалчетата му да се свиват конвулсивно върху кормилото.
— И ти веднага се сети за мен? — Все още бе спокоен.
— Не. Той… спомена семейството ти.
Той мълчеше, загледан в пътя.
Внезапно се разтревожих, разтревожих се за безопасността на Джейкъб.
— Той си мислеше, че това са глупави суеверия — казах бързо. — Той не очакваше да си направя
