извъртайки очи нагоре. — Само
— Говорихме за хипотетични случаи — напомних му ледено.
Той се засмя, очите му топли.
— Да, така е — съгласи се той. — Да те наречем ли „Джейн“?
— Откъде знаеше? — попитах, без да мога да обуздая напрежението ми. Усетих, че съм се навела към него отново.
Той изглежда се колебаеше, разкъсван от някаква вътрешна дилема. Очите му бяха приковали моите, и предположих че правеше решението си точно сега дали просто да ми каже истината или не.
— Можеш да ми вярваш, нали знаеш — промърморих аз. Без да мисля се пресегнах напред, за да докосна сключените му ръце, но той ги отдръпна назад на секундата, и издърпах ръката си назад.
— Не знам дали имам някакъв избор вече. — Гласът му беше почти шепот. — Грешах — ти си много по- наблюдателна, отколкото си мислех.
— Мислех, че винаги си прав.
— Преди бях. — Той отново поклати глава. — Грешах и за още едно нещо свързано с теб. Ти не си магнит за инциденти — това не е достатъчно обширно определение. Ти си магнит за
— И ти се слагаш в тази категория? — предположих аз.
Лицето му стана студено, безизразно.
— Определено.
Протегнах ръка през масата отново — без да му обръщам внимание, когато той се дръпна отново назад — за да докосна ръката му срамежливо с пръстите си. Кожата му бе студена и твърда, като камък.
— Благодаря ти. — Гласът ми бе изпъстрен с пламенна признателност. — Това ти е за втори път.
Лицето му омекна.
— Да не пробваме трети, съгласна?
Намръщих се, но кимнах. Той отмести ръката си изпод моята, поставяйки и двете под масата. Но се наведе към мен.
— Последвах те до Порт Анджелис — призна той, говорейки бързо. — Никога преди това не съм се опитвал да поддържам конкретен човек жив, и се оказа много по-проблемно, отколкото предполагах. Но това вероятно е така, защото става въпрос за теб. Обикновените хора, сякаш оцеляват през деня без толкова много катастрофи. — Той замълча. Зачудих се дали трябва да се притесня, че ме следял — наместо това почувствах странен прилив на удоволствие. Той ме изгледа, може би се чудеше защо устните ми са се накъдрили в неволна усмивка.
— Не мислиш ли, че може би ми е било писано да не оживея след сблъсъка с колата, и че се месиш със съдбата? — спекулирах аз, разсейвайки се.
— Това не беше първият път — каза той, гласът му толкова слаб, че не се чуваше. Погледнах го удивена, но той гледаше надолу. — Било ти е писано първият път, когато се срещнахме.
Почувствах пристъп на страх от думите му, и внезапният спомен на враждебният му черен поглед през онзи пръв ден… но непреодолимото чувство на безопасност, което изпитвах в неговото присъствие го потисна. По времето, когато вдигна поглед, за да разчете очите ми, в тях нямаше и следа от страх.
— Спомняш ли си? — попита той, ангелското му лице печално.
— Да — казах спокойно.
— И въпреки това седиш тук. — Имаше следа от недоверие в гласът му — той повдигна една вежда.
— Да, седя тук… заради теб. — Замълчах. — Защото някак си ти знаеше как да ме откриеш днес…? — подсказах му аз.
Той стисна устни, като ме гледаше през присвитите си очи, отново решаващ нещо. Очите му се стрелнаха към пълната ми чиния и обратно към мен.
— Ти яж, аз ще говоря — спазари се той.
Бързо боднах още едно равиоли и го сложих в устата си.
— По-трудно е отколкото би трябвало — да те следя. Обикновено мога да открия някой много лесно, веднъж щом съм чул умът им. — Той ме погледна разтревожено и аз осъзнах, че бях замръзнала на място. Накарах се да преглътна, след което набодох още едно равиоли и го подхвърлих вътре.
— Подслушвах Джесика, но не внимателно — както казах, само ти можеш да си намериш бедата в Порт Анджелис — и отначало не забелязах, че си отпрашила сама. После, когато осъзнах, че ти не си повече с тях, тръгнах да търся книжарницата, която видях в главата й. Можех да видя, че не си влязла вътре и че си се отправила на юг… и знаех, че скоро ще трябва да завиеш. Така че просто те чаках, ровейки се из главите на случайни хора на улицата — за да видя дали някой не те е забелязал, така че да знам къде си. Нямах причина да се тревожа… и все пак бях странно обезпокоен… — Той се изгуби в мисли, като гледаше право през мен, виждайки неща, които не можех да си представя. — Започнах да обикалям все още… ослушващ се. Слънцето залязваше и вече мислех да тръгна да те търся пеша. И тогава… — Той спря, стискайки зъби във внезапна ярост. Той направи усилие, за да се успокои.
— Тогава какво? — прошепнах. Той продължаваше да гледа някъде над главата ми.
— Чух ги какво си мислят — изръмжа той, горната му уста се повдигна съвсем малко над зъбите му. — Видях лицето ти в главата му. — Той внезапно се наведе напред, лакътят му се оказа на масата, ръката му покриваше очите му. Движението бе толкова бързо, че ме слиса. — Беше много… трудно — не можеш да си представиш колко трудно — за мен просто да те отнеса и да ги оставя… живи. — Гласът му бе заглушен от ръката му. — Можех да те оставя да тръгнеш с Джесика и Анджела, но се страхувах, че ако ме оставиш сам, ще се върна да ги търся — призна той, шепнейки.
Стоях тихо, смаяна, мислите ми несвързани. Ръцете ми се бяха свили в скута ми и се бях опряла слабо на облегалката. Лицето му все още бе в ръката му, и стоеше толкова мирно, че приличаше на издълбан от камък.
Когато най-накрая вдигна поглед, очите му търсещи моите, пълни със собствените си въпроси.
— Готова ли си да те заведа у вас? — попита той.
— Готова съм да си тръгна — поправих, крайно благодарна, че ни предстоеше час път заедно до вкъщи. Не бях готова да се сбогувам с него.
Сервитьорката се появи, сякаш бе повикана. Или наблюдаваше.
— Да Ви помогна с нещо? — попита тя Едуард.
— Готови сме за сметката, благодаря ви. — Гласът му беше тих, по-дрезгав, все още отразяващ нишката на разговора ни. Това изглежда я обърка. Той погледна нагоре, очакващ.
— Д-да — заекна тя. — Заповядайте. — Тя извади малка черна кожена папка от предният джоб на черната си престилка и му я подаде.
В ръката му вече имаше банкнота. Той я пъхна в папката и й я подаде веднага.
— Без ресто. — Той се усмихна. След това стана, а аз се изправих несръчно на краката си.
Тя му се усмихна привлекателно отново.
— Приятна вечер Ви желая.
Той не извърна поглед от мен, когато й благодари. Потиснах усмивката си.
Той ме изпроводи съвсем близо до мен до вратата, все още внимателен да не ме докосва. Спомних си какво бе казала Джесика за връзката си с Майк, как почти са стигнали до етапа на първата целувка. Въздъхнах. Едуард изглежда ме чу, и ме погледна любопитно. Зазяпах се в асфалта, благодарна, че той очевидно не знаеше за какво си мисля.
Той отвори вратата на колата, задържайки я за мен, докато се кача, и я затвори внимателно след мен. Наблюдавах го как заобикаля колата отпред, отново удивена колко е грациозен. Вероятно трябваше да съм му свикнала вече, но не бях. Имах чувството, че Едуард не е типът човек, с когото можеш да свикнеш.
Веднъж влязъл в колата, той запали двигателя и включи парното. Беше станало много студено и предположих, че доброто време беше към края си. Въпреки това ми беше топло в якето му, като вдишвах от аромата му, когато той не гледаше.
Едуард измъкна колата от паркинга без дори да гледа, и я насочи към магистралата.
