Здрач

някакви изводи от това. — Не изглеждаше достатъчно, трябваше да си призная. — Беше моя вина, накарах го да ми каже.

— Защо?

— Лорън каза нещо за теб — искаше да ме провокира. И едно от големите момчета от племето каза, че семейството ти не идва до резервата, само че прозвуча така сякаш имаше предвид нещо друго. Така че останах с Джейкъб насаме и го подведох, за да ми каже — признах аз, клюмвайки глава.

— Как го подведе? — попита той.

— Опитах се да флиртувам — получи се по-добре отколкото очаквах. — Недоверие оцвети гласът ми, когато се сетих за това.

— Иска ми се да бях видял това. — Той се изсмя мрачно. — А ме обвиняваш мен в омайване на хора — горкият Джейкъб Блек.

Изчервих се и погледнах през прозореца си към нощта.

— Какво направи тогава? — попита той след минута.

— Направих проучване в интернет.

— И това те убеди? — Гласът му звучеше почти безразличен. Но ръцете му се бяха вкопчили силно в кормилото.

— Не. Нищо не пасваше. Повечето неща бяха доста глупави. И после… — Спрях.

— Какво?

— Реших, че няма значение — прошепнах аз.

— Няма значение? — Тонът му ме накара да погледна нагоре — най-накрая бях разбила внимателно изградената му маска. Лицето му бе недоверчиво, с едва тънък намек от гневът, от който се страхувах.

— Не — казах нежно. — За мен няма значение какъв си.

Сурова, присмехулна нотка навлезе в гласът му.

— Не те интересува, ако съм чудовище? Ако не съм човек!

— Не.

Той бе притихнал, като отново гледаше право напред. Лицето му безрадостно и студено.

— Ядосан си — въздъхнах аз. — Не трябваше да казвам нищо.

— Не — каза той, но тонът му бе строг като лицето му. — Предпочитам да знам какво си мислиш — дори и това, което да си мислиш да е абсурдно.

— Значи пак греша? — предизвиках го аз.

— Нямам това предвид. „Няма значение“! — цитира той, стискайки зъби.

— Права ли съм? — ахнах аз.

— Има ли значение?

Поех си дълбоко дъх.

— Не всъщност. — Замълчах. — Но аз съм любопитна. — Поне гласът ми беше спокоен.

Той беше внезапно смирен.

— Какво ти е любопитно?

— На колко си години?

— На седемнайсет — отговори той бързо.

— От колко време си на седемнайсет?

Устните му потрепнаха, докато гледаше пътя.

— От известно време — призна той накрая.

— Добре. — Усмихнах се, доволна, че поне все още бе честен с мен. Той ме погледна с наблюдателни очи, подобно на преди, когато се тревожеше, че ще изпадна в шок. Дарих го с широка окуражаваща усмивка, а той се смръщи.

— Не се смей… но как можеш да излизаш навън през деня?

Той се засмя въпреки това.

— Мит.

— Изгорен от слънцето?

— Мит.

— Спане в ковчези?

— Мит. — Той се поколеба за момент, и един особен тон навлезе в гласът му. — Не мога да спя.

Отне ми минута да асимилирам това.

— Изобщо?

— Никога — каза той, гласът му едва доловим. Той се обърна и ме погледна с копнеж. Златните очи задържаха моите, и аз изгубих нишката на мислите си. Гледах го, докато той не отмести поглед встрани.

— Все още не си ме попитала най-важният въпрос досега. — Гласът му беше твърд сега, и когато ме погледна отново, очите му бяха студени.

Примигнах, зашеметена.

— И кой по-точно?

— Не си ли загрижена за диетата ми? — попита той саркастично.

— Оу — измърморих, — това.

— Да, това. — Гласът му беше мрачен. — Не искаш ли да знаеш дали пия кръв?

Потрепнах.

— Ами, Джейкъб спомена нещо по този въпрос.

— Какво каза Джейкъб? — попита равно той.

— Той каза, че ти… не се храниш с хора. Той каза, че семейството ти не би трябвало да е опасно, защото сте ловували само животни.

— Казал е, че не сме опасни? — Гласът му беше дълбоко недоверчив.

— Не точно. Той каза, че не би трябвало да сте опасни. Но килетите все още не ви искат на земите си, просто за всеки случай.

Той погледна напред, но не можех да кажа дали гледа пътя или не.

— Прав ли е бил? За неловуването на хора? — опитах се да звуча възможно най-спокойно.

— Килетите имат дълга памет — прошепна той.

Приех го като потвърждение.

— Не ставай толкова самодоволна обаче — предупреди ме той. — Прави са да спазват дистанция от нас. Ние все още сме опасни.

— Не разбирам.

— Опитваме се — обясни той бавно. — Обикновено сме добри в това, което правим. Понякога правим грешки. Аз, примерно, задето си позволявам да съм насаме с теб.

— Това е грешка? — чух тъгата в гласът си, но не знаех дали и той я е доловил.

— Много опасна при това — измърмори той.

И двамата замълчахме. Наблюдавах уличните лампи, които приличаха на синя светкавица, завиваща заедно с пътя. Движеха се прекалено бързо — не изглеждаха истински, по-скоро приличаха като от видеоигра. Съзнавах, че времето бързо ни се изплъзва, подобно на черният път под нас, и бях отвратително уплашена, че никога повече няма да получа шанс да бъда с него така — открити, стените между нас изчезнали. Думите му намекваха за край и аз се отдръпнах ужасено от идеята. Не можех да пилея и една минута, която имах с него.

— Кажи ми още — помолих отчаяно, без да ме интересува какво бе казал, само и само за да чуя гласът му отново.

Той ме погледна бързо, стреснат от внезапната смяна в тона ми.

— Какво още искаш да знаеш?

— Кажи ми защо ловуваш животни вместо хора — предложих аз, гласът ми все още звънтящ от отчаяние. Усетих, че очите ми са навлажнени и се опитах да се преборя с мъката, която се опитваше да ме завладее.

— Не искам да съм чудовище. — Гласът му бе нисък.