— Можеш да го задържиш — нямаш яке за утре — напомни ми той.
Върнах му го.
— Не искам да ми се налага да го обяснявам на Чарли.
— О, вярно. — Той се ухили.
Поколебах се, ръката ми все още на дръжката на вратата, като се опитвах да удължа момента.
— Бела? — каза той с различен тон — сериозен, но колеблив.
— Да? — обърнах се към него прекалено нетърпеливо.
— Ще ми обещаеш ли нещо?
— Да — казах аз, и веднага съжалих за безусловното си съгласие. Ами ако ме помолеше да стоя далеч от него? Не можех да спазя това обещание.
— Не ходи сама в гората.
Изгледах го озадачена.
— Защо?
Той се намръщи, очите му бяха непроницаеми, докато гледаше през мен извън прозореца.
— Не само аз съм най-опасното нещо там. Нека да го оставим така.
Потреперах леко от внезапният мрак в гласът му, но бях облекчена. Това беше лесно за спазване обещание.
— Както кажеш.
— Ще се видим утре — въздъхна той, и разбрах, че иска от мен да си тръгна сега.
— До утре тогава. — Отворих вратата неохотно.
— Бела? — Обърнах се и той се бе навел към мен, бледото му, величествено лице на сантиметри от моето. Сърцето ми спря да бие.
— Спи добре — каза той. Дъхът му ме лъхна, зашеметявайки ме. Беше същият изящен аромат, който се излъчваше от якето му, но в по-концентрирана форма. Примигнах, напълно омаяна. Той се отдръпна.
Не можех да помръдна, докато мозъкът ми някак си не се развърза. Излязох несръчно от колата, като ми се наложи да се хвана за рамката за опора. Стори ми се, че го чух да се смее, но звукът беше прекалено тих, за да съм сигурна.
Той изчака да затворя предната врата, когато чух двигателят да изръмжава тихо. Обърнах се да гледам как сребристата кола изчезва иззад ъгъла. Осъзнах, че е много студено.
Пресегнах се механично за ключа, отключих вратата и влязох вътре.
Чарли се обади от всекидневната.
— Бела?
— Да, тате, аз съм. — Влязох вътре, за да го видя. Той гледаше бейзболен мач.
— Прибираш се рано.
— Така ли? — изненадах се аз.
— Няма осем още — каза ми той. — Забавлявахте ли се с момичетата?
— Да — беше много забавно. — Главата ми се въртеше, докато се опитвах да се върна назад към заплануваната вечер с момичетата. — И двете си откриха рокли.
— Добре ли си.
— Просто съм уморена. Вървях много.
— Е, може би трябва да отидеш да си легнеш. — Той звучеше загрижен. Чудех се на какво ли прилича лицето ми.
— Само да се обадя на Джесика.
— Но нали досега беше с нея? — попита той изненадано.
— Да… но си забравих якето в колата й. Искам да се убедя, че ще ми го донесе утре.
— Е, дай й възможност да се
— Правилно — съгласих се аз.
Отидох до кухнята и се строполих, изтощена, на един стол. Наистина се чувствах замаяна сега. Чудех се дали наистина ще изпадна в шок в края на краищата. О, я се стегни, казах си аз.
Телефонът внезапно иззвъня, като ме стресна. Изтръгнах го от вилката.
— Ало? — казах без дъх.
— Бела?
— Здрасти, Джес, тъкмо щях да ти се обадя.
— Вече си стигнала до вкъщи? — Гласът й беше облекчен… и изненадан.
— Да. Оставих си якето в колата ти — ще ми го донесеш ли утре?
— Разбира се. Но разкажи ми какво се случи! — настоя тя.
— Ъм, утре… по тригонометрия, става ли?
Тя бързо зацепи.
— О, баща ти е там?
— Точно така.
— Добре, ще говорим утре. Чао! — Можех да чуя нетърпението в гласът й.
— Чао, Джес.
Качих се бавно до горе, като тежък унес замъгляваше главата ми. Механично се приготвих за лягане без да внимавам много какво правя. Чак когато се озовах под душа — водата прекалено гореща, изгаряща кожата ми — осъзнах, че замръзвам. Разтреперих се неудържимо за няколко минути, преди горещата струя да отпусне втвърдените ми мускули. После останах под душа, прекалено уморена, за да се движа, докато горещата вода не започна да свършва.
Излязох, увивайки се плътно в хавлия, като се стараех да запазя топлината от водата, за да не се завърне болезненото треперене. Облякох се бързо за лягане и се мушнах под юргана ми, като се свих на топка, прегърнала се, за да ми е топло. Няколко малки трепета преминаха през мен.
Умът ми все още се въртеше замаяно, пълен с образи, които не разбирах, и някои, които се опитах да потисна. Нищо не ми се струваше ясно отначало, но докато сигурно се отпусках в безсъзнание, няколко несъмнени факта станаха очевидни.
Относно три неща бях напълно позитивна. Първо, Едуард беше вампир. Второ, имаше част от него — и не знаех, колко могъща бе тази част — която жадуваше за кръвта ми. И трето, бях безусловно и безвъзвратно влюбена в него.
10. ВЪПРОСИ
На другата сутрин беше много трудно да споря с онази част от мен, която вярваше че снощи е било сън. Нито логиката, нито разумът бяха на моя страна. Бях се вкопчила в части, които нямаше как да си измисля — като миризмата му. Бях убедена, че няма как сама да съм си я измислила.
Беше мъгляво и тъмно извън прозореца ми, абсолютно перфектно. Нямаше причина да не дойде на училище днес. Облякох си топлите дрехи, като си спомних, че нямам яке. Още едно доказателство, че спомените ми бяха истински.
Когато слязох долу, Чарли го нямаше отново — бях по-закъсняла, отколкото осъзнавах. Глътнах една гранулена вафла на три хапки, прокарах я с мляко направо от кутията, и побързах да изляза през вратата. Да се надяваме, че дъждът щеше да се забави, докато открия Джесика.
Беше необичайно мъгляво — въздухът бе почти като дим. Мъглата беше ледено студена там, където се докосваше до откритата кожа на лицето и вратът ми. Нямах търпение да пусна парното в пикапа. Беше такава гъста мъгла, че вече бях изминала няколко крачки към алеята преди да осъзная, че там бе паркирала една кола — една сребриста кола. Сърцето ми спря, запъна се, и после започна отначало с удвоен ритъм.
Не видях откъде бе дошъл, но внезапно беше там, отваряйки ми вратата.
— Искаш ли да се возиш с мен днес? — попита той, развеселен от изражението ми, когато отново ме хвана неподготвена. Имаше несигурност в гласът му. Наистина ми даваше избор — бях свободна да му откажа, и част от него се надяваше на това. Беше напразна надежда.
— Да, благодаря ти — казах, като се опитвах да поддържам гласът си спокоен. Докато влизах в топлата кола, забелязах тъмното му яке преметнато на облегалката на пътническата седалка. Вратата се затвори
