Здрач

— Но животните не са достатъчни?

Той замълча за момент.

— Не мога да съм сигурен, разбира се, но бих го сравнил с това да се изхранваш само от органични продукти и соево мляко — наричаме се вегетарианци, наша лична шега. Не пресища напълно гладът — или по-скоро жаждата. Но ни прави достатъчно силни, за да устоим. През повечето време. — Тонът му стана зловещ. — Някои пъти са по-трудни от други.

— Трудно ли ти е сега? — попитах аз.

Той въздъхна.

— Да.

— Но сега не си гладен — казах уверено — заявявах, не питах.

— Защо си мислиш така?

— Очите ти. Казах ти, че имам теория. Забелязала съм, че хората — особено мъжете — са по- раздразнителни, когато са гладни.

Той се засмя тихо.

— Много си наблюдателна, а?

Не отговорих — просто се заслушах в звука на смехът му, запечатвайки го в паметта ми.

— Беше ли на лов този уикенд, с Емет? — попитах аз, когато отново замълча.

— Да. — Той замълча за секунда, сякаш се опитваше да реши дали да каже нещо или не. — Не исках да тръгвам, но трябваше. По-лесно е да съм около теб, когато не съм жаден.

— Защо не искаше да тръгнеш?

— Защото… не съм спокоен, когато съм далеч от теб. — Очите му бяха нежни, но напрегнати, и сякаш караха кокалите ми да омекнат. — Не се шегувах, когато те помолих да се опиташ да не паднеш в океана, или да не те прегази нещо миналият четвъртък. Цял уикенд бях разсеян, като се тревожех за теб. И след случилото се тази вечер, съм изненадан, че си оцеляла цял уикенд без драскотина. — Той поклати глава, след което сякаш си спомни нещо. — Е, не напълно без драскотина.

— Какво?

— Ръцете ти — припомни ми той. Погледнах надолу към дланите си, към почти зарасналите ожулвания по кожата ми. Нищо не убягваше на очите му.

— Паднах — въздъхнах аз.

— И аз така си помислих. — Устните му потрепнаха в крайчетата. — Предполагам, че щом става въпрос за теб, можеше да бъде и много по-зле — и тази възможност ме измъчваше през цялото време, докато бях на път. Бяха много дълги три дни. Наистина подлудих Емет. — Той ми се усмихна печално.

— Три дена? Не се ли върна днес?

— Не, върнахме се в неделя.

— Тогава защо не беше на училище? — бях разочарована, почти ядосана при мисълта колко разочарования бях изстрадала поради отсъствието му.

— Е, ти ме попита дали слънцето ме изгаря, и аз ти казах не. Но не можем да излизаме на слънчевата светлина — поне не където някой може да ни види.

— Защо?

— Ще ти покажа някой път — обеща той.

Замислих се за момент.

— Можеше да ми се обадиш — реших аз.

Той беше озадачен.

— Но аз знаех, че си в безопасност.

— Но аз не знаех къде си ти. Аз… — поколебах се, свеждайки поглед.

— Какво? — кадифеният му глас непреодолим.

— Не ми хареса. Да не те виждам. Аз също не бях спокойна. — Изчервих се, когато казах това на глас.

Той мълчеше. Вдигнах поглед, изпълнена с опасения, и видях, че по лицето му бе изписана болка.

— Ох — простена тихо той. — Това е грешно.

Не можех да разбера отговорът му.

— Какво казах?

— Не виждаш ли, Бела? Едно е да правя себе си нещастен, но напълно различно нещо е и ти да се въвличаш в това. — Той обърна измъчените си очи към пътя, думите му излизаха почти прекалено бързо, за да ги разбера. — Не искам да чувам, че се чувстваш така. — Гласът му беше тих и настоятелен. Думите му ме срязаха. — Грешно е. Не е безопасно. Аз съм опасен, Бела — моля те, разбери това.

— Не. — Постарах се много усилено да не изглеждам като намръщено дете.

— Сериозен съм — изръмжа той.

— Аз също. Казах ти, за мен няма значение какъв си. Прекалено е късно.

Гласът му ме удари като с камшик, нисък и груб.

— Никога не го казвай.

Прехапах устна, доволна, че не можеше да види колко ме заболя от това. Гледах към пътя. Сигурно наближавахме вече. Той караше прекалено бързо.

— За какво си мислиш? — попита той, гласът му все още суров. Аз просто поклатих глава, без да съм сигурна дали мога да проговоря. Можех да усетя погледът му върху лицето ми, но държах очите си право напред.

— Плачеш ли? — Той звучеше ужасен. Не бях усетила, че влагата в очите ми бе преляла. Бързо отърках ръка в бузата си, и те бяха там, предателските сълзи, които ме издадоха.

— Не — казах аз, но гласът ми потрепера.

Видях го да посяга към мен колебливо с дясната си ръка, но след това се спря и я постави бавно обратно на кормилото.

— Съжалявам. — Гласът му гореше от разкаяние. Знаех, че не се извинява само заради думите, които ме бяха разстроили.

Тъмнината минаваше покрай нас в мълчание.

— Кажи ми нещо — каза той след още една минута, и можех да усетя как се бореше да използва по- светъл тон.

— Да?

— За какво си мислеше тази вечер, точно преди да се появя иззад ъгъла? Не можех да разбера изражението ти — не изглеждаше уплашена, по-скоро сякаш се концентрираше усърдно върху нещо.

— Опитвах се да си спомня как да осакатя нападател — нали знаеш, самозащита. Щях да разбия носът му в мозъка. — Сетих се за тъмнокосият мъж с надигаща се омраза.

— Щеше да се биеш с тях? — Това го обърка. — Не си ли помисли да бягаш?

— Падам доста, когато бягам — признах.

— Ами да викаш за помощ?

— Щях да стигна до тази част.

Той поклати глава.

— Права си — наистина се меся на съдбата, като се опитвам да те запазя жива.

Въздъхнах. Забавяхме ход, минавайки границите на Форкс. Беше отнело по-малко от двайсет минути.

— Ще те видя ли утре? — настоях аз.

— Да… и аз имам да предавам есе. — Той се усмихна. — Ще ти запазя място по обяд.

Беше глупаво, след всичко което бяхме преживели тази вечер, как това малко обещание изпрати прехвърчащи пеперуди в стомаха ми, и ме остави без думи.

Бяхме пред къщата на Чарли. Лампите светеха, пикапът ми на мястото си, всичко крайно нормално. Все едно се събуждах от сън. Той спря колата, но аз не помръднах.

— Обещаваш ли да бъдеш там утре?

— Обещавам.

Обмислих това за момент, след което кимнах. Свалих якето му, помирисвайки го за последно.