Здрач

облаци. Усмихнах се на небето.

Едуард беше прав, разбира се. Когато влязох по тригонометрия, Джесика седеше на задният ред, като почти подскачаше на място от възбуда. Неохотно седнах до нея, като се опитвах да се убедя, че ще е по- добре да се приключи по-бързо с това.

— Разкажи ми всичко! — заповяда ми тя още преди да съм седнала на стола.

— Какво искаш да знаеш? — усуках аз.

— Какво стана снощи?

— Почерпи ме с вечеря и след това ме докара до нас.

Тя ме изгледа скептично.

— Как стигнахте толкова бързо?

— Той кара като маниак. Беше ужасяващо. — Надявам се да е чул това.

— Като среща ли беше — каза ли му да се срещнете там?

Не се бях замислила за това.

— Не… бях много изненадана да го видя там.

Устните й се нацупиха разочаровано от прозрачната искреност на гласа ми.

— Но той те докара до училище днес? — задълбаваше тя.

— Да… това също беше изненада. Забеляза, че снощи нямам яке — обясних аз.

— Ще излизате ли пак?

— Той предложи да ме закара до Сиатъл тази събора, защото си мисли, че пикапът ми — играчка няма да се добере до там — това брои ли се?

— Да — кимна тя.

— Ами, тогава да.

— У-а-у. — Тя преувеличи думите в три срички. — Едуард Кълън.

— Знам — съгласих се аз. „Уау“ дори не го покриваше.

— Чакай! — Ръцете й литнаха нагоре, дланите й към мен, сякаш спираше трафика. — Целуна ли те?

— Не — избъбрих аз. — Нещата не стоят така.

Тя изглеждаше разочарована. Обзалагам се, че и аз изглеждах така.

— Мислиш ли, че в събота…? — Тя повдигна вежди.

— Наистина се съмнявам — недоволството в гласът ми бе зле прикрито.

— За какво си говорихте? — притисна ме тя за повече информация, шепнейки. Часът бе започнал, но господин Варнър не внимаваше много и не бяхме единствените, които все още говореха.

— Не знам, Джес, за много неща — прошепнах обратно. — Поговорихме си малко за есето по английски. — Много, много малко. Мисля, че той го подхвърли по някое време.

— Моля те, Бела — умоляваше тя. — Дай малко детайли.

— Ами… добре, сетих се за един. Трябваше да видиш как сервитьорката флиртуваше с него — направо се изхвърли. Но той изобщо не й обърна внимание. — Да прави каквото си иска с това.

— Това е добър знак — кимна тя. — Хубава ли беше?

— Много — и вероятно на деветнайсет или двайсет.

— Още по-добре. Сигурно те харесва.

— Струва ми се, но е трудно да се каже. Винаги е толкова загадъчен — вметнах в негова полза аз и въздъхнах.

— Не знам как може да си толкова смела, че да стоиш сама с него — издиша тя.

— Защо? — бях шокирана, но тя не разбра реакцията ми.

— Той е толкова… плашещ. Не бих знаела какво да му кажа. — Тя направи физиономия, очевидно си спомняше тази сутрин или снощи, когато той пусна непреодолимата сила на очите си върху нея.

— Имам известни проблеми с това да говоря свързано, когато той е наоколо — признах аз.

— Е, да. Той е невероятно великолепен. — Джесика сви рамене, сякаш това оправдаваше които и да е недостатъци. Което, вероятно в нейните сметки, наистина беше така.

— Той е много повече от това.

— Така ли? Какъв е тогава?

Иска ми се да не бях повдигала темата. Точно толкова колкото се надявах, че се бе пошегувал, че ще подслушва.

— Не мога да го обясня точно… но той е още по-невероятен зад лицето. — Вампирът, който искаше да бъде добър — който бягаше да спасява живота на хората, за да не бъде чудовище… Загледах се в предната част на стаята.

— Това възможно ли е? — изкикоти се тя.

Игнорирах я като се преструвах, че внимавам какво говори господин Варнър.

— Значи го харесваш, така ли? — Тя нямаше да се откаже.

— Да — казах отсечено.

— Имам предвид, наистина го харесваш? — наблегна тя.

— Да — каза отново, изчервявайки се. Надявах се този детайл да не бъде регистриран в мислите й.

Беше й писнало от отговорите, състоящи се от една сричка.

— Колко много го харесваш?

— Прекалено много — прошепнах аз. — Повече отколкото той ме харесва. Но не виждам с какво ще помогне това. — Въздъхнах аз, като едно изчервяване се сливаше с друго.

Тогава за щастие господин Варнър попита нещо Джесика.

На нея не й се удаде възможност да повдигне темата отново по време на клас, и веднага щом звънеца би, взех предпазни мерки.

— В час по английски Майк ме попита дали си споменала нещо за понеделник вечер — казах й аз.

— Шегуваш се! Ти какво му каза?! — ахна тя, напълно извадена от релси.

— Казах му, че си си изкарала страхотно — той изглеждаше доволен.

— Кажи ми точните му думи и твоят точен отговор!

Прекарахме по-голямата част от междучасието в дисекция на структурите на изречението и по-голямата част от испански в едноминутно описание на изражението на лицето на Майк. Не бих проточила нещата толкова дълго, ако не се тревожех, че темата ще се върне обратно на мен.

И тогава звънецът би за обяд. Скочих от стола си, като хвърлих учебниците грубо в чантата ми, и вероятно приповдигнатото ми изражение бе издразнило Джесика.

— Няма да седиш днес с нас, нали? — позна тя.

— Не се знае. — Не можех да съм сигурна дали нямаше пак да изчезне.

Но пред кабинета по испански — облегнал се на стената — като приличаше повече на гръцки бог, отколкото би трябвало да е позволено — Едуард ме чакаше. Джесика хвърли един поглед, извъртя очи и отпраши.

— До по-късно, Бела. — Гласът й бе пълен с недомлъвки. Май щеше да се наложи да махна телефона от вилката като се прибера вкъщи.

— Здравей — гласът му беше едновременно развеселен и подразнен. Очевидно бе подслушвал.

— Здрасти.

Не можех да се сетя за нищо друго, а той не проговори — предположих, че изчаква подходящ момент — така че бе тихо до закусвалнята. Да вървя с Едуард през претъпканата опашка за обяд приличаше доста на първият ми ден тук — всички зяпаха.

Той поведе пътя в опашката, все още без да говори, въпреки че очите му спираха върху лицето ми на няколко секунди, изражението му замислено. Изглеждаше сякаш раздразнението преборваше развеселеността като доминантна емоция върху лицето му. Заиграх се нервно с ципа на якето ми.

Той спря на щанда и започна да пълни подноса с храна.

— Какво правиш? — възразих аз. — Нали не взимаш всичко това за мен?

Той поклати глава, като пристъпи напред, за да плати за храната.

— Половината е за мен, разбира се.

Повдигнах вежда.

Той ме поведе към същото място, където бяхме седнали преди. От другият край на дългата маса група абитуриенти ни зяпаха с изумление, когато седнахме един срещу друг. Едуард изглежда не забеляза.