Не можех да спра следващият трепет, който пропълзя по гърба ми. Надникнах към другият край на закусвалнята към Емет, признателна че не гледа насам. Огромните мускули, които обвиваха ръцете и тялото му сега изглеждаха дори още повече заплашителни.
Едуард проследи погледа ми и се изсмя. Погледнах го, обезсилена.
— И ти ли си като мечка? — попитах с нисък глас.
— По-скоро като лъв, или поне така ми казват — каза леко той. — Може би предпочитанията ни са показателни.
Опитах се да се усмихна.
— Може би — повторих аз. Но умът ми бе изпълнен с противоречиви образи, които не можех да слея в един. — Може ли да видя и това някой път?
— Категорично не! — Лицето му стана по-бяло и от обичайното, а очите му бяха внезапно яростни. Облегнах се назад изумена и — въпреки че никога не бих му го признала — изплашена от реакцията му. Той също се облегна назад, като кръстоса ръце пред гърдите си.
— Прекалено ли е страшно за мен? — попитах аз, когато възвърнах контрол над гласа си.
— Ако там беше въпросът, щях да те заведа още тази вечер — каза той с остър глас. —
— Тогава защо? — притиснах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на гневното му изражение.
Той ме изгледа за една дълга минута.
— По-късно — каза той накрая. С едно малко движение се бе изправил. — Ще закъснеем.
Огледах се наоколо, стресната да видя, че бе прав и че закусвалнята бе почти празна. Докато бях с него мястото и времето бяха толкова непонятни, че изгубих представа и за двете. Скочих на крака, като сграбчих чантата си от облегалката на стола.
— До по-късно тогава — съгласих се аз. Нямаше да забравя.
11. УСЛОЖНЕНИЯ
Всички ни наблюдаваха, когато пристигнахме заедно на лабораторната ни маса. Забелязах, че вече не накланя стола си, за да седне възможно най-далеч доколкото му позволяваше масата от мен. Вместо това седеше доста близо о мен, ръцете ни почти се докосваха.
Господин Бенър влезе в стаята тогава — какво страхотно чувство за време имаше този мъж — и извади висока метална рамка на колела, която съдържаше тежки на вид, антични телевизор и видео. Ден за филми — оживлението на класа бе почти осезаемо в атмосферата.
Господин Бенър вкара силно касетата в упоритото видео и отиде към стената, за да изгаси лампите.
И именно там, в тъмната стая, изведнъж станах свръхчувствителна от факта, че Едуард се намира на по-малко от сантиметър от мен. Бях поразена от неочакваното електричество, което протичаше по мен, изумена, че е възможно да го усещам
Началните надписи започнаха, като осветиха значително стаята. Очите ми, по собствено усмотрение, се стрелнаха към него. Усмихнах се глуповато, когато осъзнах, че позата му бе идентична на моята, от стиснатите юмруци под ръцете му до очите му, които гледаха настрани към мен. Той отвърна на усмивката ми, като очите му успяха някак си да проблеснат дори в тъмното. Отместих поглед преди да изпадна в хипервентилация. Беше напълно глупаво да се чувствам толкова замаяна.
Часът изглеждаше много дълъг. Не можех да се концентрирам върху филма — дори не знаех каква беше темата. Опитах се безуспешно да се отпусна, но електрическият поток, който сякаш произхождаше от някъде из тялото му така и не отслабна. От време на време хвърлях бърз поглед към него, но изглежда и той не беше много спокоен. Непреодолимото желание да го докосна също отказваше да отслабне, затова стисках юмруците си върху ребрата ми, докато пръстите ми не започнаха да болят от усилието.
Въздъхнах облекчено, когато господин Бенър включи обратно лампите към края на часа, и протегнах ръцете си пред мен, разпервайки скованите ми пръсти. Едуард се изкиска до мен.
— Е, това беше интересно — промърмори той. Гласът му беше мрачен, а очите — предпазливи.
— Ъъм — беше всичко, което успях да кажа.
— Ще тръгваме ли? — попита той, изправяйки се свободно.
Почти изстенах. Време за физическо. Станах внимателно, като се тревожех, че равновесието ми може да е пострадало от странното ново напрежение между нас.
Той ме изпрати до следващият ми час в мълчание и се спря на вратата — обърнах се, за да му кажа довиждане. Лицето му ме изплаши — изражението му бе измъчено, почти в болка, и толкова жестоко красиво, че копнежа да го докосна се възпламени отново. Сбогуването ми заседна в гърлото.
Той вдигна ръка, като се колебаеше, конфликта бушуваше в очите му, и бързо прокара пръстите си по дължината на скулата ми. Кожата му беше ледена както винаги, но следата по кожата ми от пръстите му бе обезпокоително топла — сякаш бях изгорена, но все още не усещах болката от това.
Той се обърна без да каже нищо и бързо се отдалечи от мен.
Влязох в салона, главата ми празна и коленете ми омекнали. Изтичах до съблекалнята, преобличайки се като в транс, като съвсем смътно съзнавах, че има и други хора около мен. Реалността се проясни чак когато ми връчиха ракета. Не беше тежка, и все пак не ми се стори стабилна в ръката ми. Забелязах как другите деца от класа ми ме гледаха изплашено. Треньор Клап ни нареди да се съберем по двойки.
За моя милост следи от кавалерството на Майк бяха оцелели — той застана до мен.
— Искаш ли да сме в един отбор?
— Благодаря, Майк… няма нужда да го правиш, нали знаеш — направих извинителна физиономия.
— Не се тревожи, ще се дръпна от пътя ти — ухили се той. Понякога беше толкова лесно да харесваш Майк.
— Та — каза той, докато вървяхме към игрището.
— Та какво?
— Ти и Кълън, а? — попита той, тонът му разбунтуван. Предишното ми чувство на привързаност изчезна.
— Това не е твоя работа, Майк — предупредих аз, като вътрешно проклинах Джесика право в пъклените огньове на Хадес.
— Не ми харесва — измърмори той все пак.
— Не ти и трябва — срязах го аз.
— Той те гледа сякаш… сякаш си нещо за ядене — продължи той без да ми обръща внимание.
Преглътнах истерията, която заплашваше да избухне, но един малък кикот успя да се измъкне въпреки усилията ми. Той ме изгледа сърдито. Махнах му с ръка и избягах бързо до съблекалнята.
Преоблякох се бързо, като нещо по-силно от пеперуди пърхаше срещу стените на стомаха ми, спорът ми с Майк вече в далечното минало. Чудех се дали Едуард ще ме чака или ще се срещнем пред колата му. Ами ако семейството му беше там? Почувствах вълна на истински ужас. Дали те знаеха, че аз знам? Дали се предполагаше, че зная, че те знаят, че аз знам или не?
По времето, когато излизах от салона, вече бях решила направо да се прибера вкъщи без дори да се оглеждам на паркинга. Но тревогите ми бяха напразни. Едуард ме чакаше, облегнал се небрежно на стената на салона, умопомрачителното му лице спокойно вече. Докато вървях до него усетих едно особено чувство на опрощаване.
— Здрасти — казах задъхано, като се усмихнах широко.
— Здравей — той ми отвърна с брилянтна усмивка. — Как беше физическото?
Лицето ми помръкна съвсем малко.
— Добре — излъгах аз.
— Наистина? — не звучеше убеден. Очите му се разфокусираха за момент, като погледна над рамото ми. Обърнах се назад, за да видя отдалечаващият се гръб на Майк.
— Какво? — настоях аз.
