Здрач

Очите му се върнаха към мен, все още непроницаеми.

— Нютън започва да ми лази по нервите.

— Нали не си подслушвал пак? — Бях ужасена. Всички следи от внезапното ми добро настроение изчезнаха.

— Как е главата ти? — попита невинно той.

— Невъзможен си! — Обърнах се и закрачих гневно в главната посока към паркинга, макар да не бях изключила прибирането пеша до този момент.

Той бързо ме настигна.

— Ти си тази, която спомена, че никога не съм те виждал по физическо — стана ми любопитно. — Не звучеше разкаян, затова го игнорирах.

Вървяхме в мълчание — бясно, засрамено мълчание от моя страна — до колата му. Но се наложи да спра няколко крачки назад — тълпа от хора, все момчета, я бяха обградили.

Тогава осъзнах, че не са обградили волвото, а са накацали около червената спортна кола на Розали, с безпогрешна страст в очите им. Никой дори не вдигна поглед, когато Едуард се плъзна между тях, за да отвори вратата си. Бързо се качих на пасажерската седалка, също незабелязана.

— Демонстративна — измърмори той.

— Каква марка е? — попитах аз.

— М3-ка.

— Не говоря „Кола и шофьор“.

— Това е БМВ. — Той извъртя очи, без да ме поглежда, като се опитваше да излезе без да прегази автомобилните ентусиасти.

Кимнах — тази я бях чувала.

— Все още ли си ядосана? — попита той, докато изкарваше колата с внимателна маневра.

— Определено.

Той въздъхна.

— Ще ми простиш ли, ако се извиня?

— Може би… ако е искрено. И ако ми обещаеш да не го правиш повече — настоях аз.

Очите му бяха внезапно хитри.

— Ами ако е искрено и се съглася ти да караш в събота? — осуети условията ми той.

Обмислих положението и реших, че нямаше да получа по-добра оферта.

— Имаме сделка — съгласих се аз.

— Тогава много съжалявам, че те ядосах. — Очите му горяха с откровеност за един удължен момент — играейки си опустошително с ритъма на сърцето ми — и станаха закачливи. — И ще съм на прага ти в светлата и ранна събота сутрин.

— Ъм, това не помага много на Чарли ситуацията, ако необяснимо волво бъде изоставено на алеята.

Усмивката му беше снизходителна сега.

— Нямах намерение да дойда с кола.

— Тогава как…

— Не се тревожи. Ще бъда там, без кола — прекъсна ме той.

Изоставих темата. Имах по-неотложни въпроси.

— По-късно ли е вече? — попитах многозначително.

Той се намръщи.

— Предполагам, че е късно.

Запазих изражението си учтиво, докато чаках.

Той спря колата. Погледнах изненадана — разбира се, че вече бяхме пред къщата на Чарли, паркирали зад пикапа. Беше по-лесно да се возя с него, ако погледнех чак към края на пътуването. Когато вдигнах глава към него, той ме гледаше, преценявайки ме с очи.

— И все още искаш да знаеш, защо не можеш да ме гледаш как ловувам? — Изглеждаше тържествен, но ми се стори, че видях следа от хумор в очите му.

— Ами — уточних аз. — По-скоро се чудех на реакцията ти.

— Уплаших ли те? — Да, определено имаше хумор там.

— Не — излъгах аз.

Той не се върза.

— Извинявай, че те изплаших — упорстваше той с лека усмивка, но изведнъж цялото дразнене престана. — Просто самата мисъл ти да си там… докато ние ловуваме. — Челюстта му се стегна.

— Това би било лошо?

— Крайно лошо — процеди той през зъби.

— Защото…?

Той си пое дълбоко въздух и се загледа през прозореца към гъстите, търкалящи се облаци, които изглеждаха така сякаш се пресягаха надолу.

— Когато ловуваме — започна бавно той, неохотно, — се оставяме на инстинктите си… не толкова ръководени от разума. Най-вече на обонянието ни. Ако си някъде наблизо около мен, когато изгубя контрол така… — Той поклати глава, докато все още наблюдаваше нещастно тежките облаци.

Запазих изражението си напълно спокойно, като очаквах бързият поглед на очите му да прецени реакцията ми, който последва. Лицето ми не издаде нищо.

Но очите ни се сключиха и мълчанието се обтегна… и промени. Искри от електричеството, което почувствах този следобед, започнаха да зареждат атмосферата, докато той се вглеждаше немилостиво в очите ми. Чак когато главата ми започна да бучи, осъзнах че съм спряла да дишам. Когато си поех накъсано дъх, разчупвайки неподвижността, той затвори очи.

— Бела, мисля, че трябва да влезеш вътре. — Гласът му беше нисък и груб, очите му върху облаците отново.

Отворих вратата и арктическият вятър, който навлезе в колата ми помогна да прочистя съзнанието си. Като се страхувах, че ще се спъна в неуравновесеното ми състояние, слязох внимателно от колата и затворих вратата зад себе си без да се обръщам. Звукът от автоматичното сваляне на прозореца ме накара да погледна назад.

— Оу, Бела? — извика той след мен, гласът му по-спокоен. Той се наведе към отвореният прозорец с лека усмивка върху устните си.

— Да?

— Утре е мой ред.

— Твой ред за какво?

Той се усмихна още по-широко, показвайки блестящите си зъби.

— Да задавам въпроси.

И след това беше изчезнал, като колата фучеше надолу и изчезна зад ъгъла още преди да съм успяла да събера мислите си. Усмихвах се, докато вървях към къщата. Ако не друго, той изглежда планираше да ме види утре.

Както обикновено и тази вечер Едуард участваше в сънищата ми. Въпреки това климатът на безсъзнанието ми се бе променил. Беше развълнувано със същото електричество, което бе заредило следобеда, и се въртях и шавах неспокойно, като се събуждах често. Чак в ранните часове на сутринта успях да заспя изтощено и без сънища.

Когато се събудих, бях все още уморена, но също така и оживена. Облякох кафявото си поло и неизбежните си джинси, като въздъхнах мечтаейки си за потничета и шорти. Закуската беше обичайното, спокойно събитие, което очаквах. Чарли опържи яйца за себе си — аз си взех купата с корнфлейкс. Чудех се дали бе забравил за тази събота. Той отвърна на незададеният ми въпрос, докато стоеше с чинията си пред мивката.

— Относно тази събота… — започна той, като завъртя кранчето.

— Да, тате? — свих се аз на място.