— Добре. Как мина твоята нощ?
— Приятно — усмивката му беше развеселена — почувствах, че пропускам някаква негова си шега.
— Може ли да попитам какво прави? — попитах аз.
— Не — ухили се той. — Днешният ден е все още
Искаше да узнае разни неща за хора днес: повече за Рене, за хобитата й, какво правехме заедно през свободното ни време. И после за единствената баба, която съм познавала, за няколкото ми училищни приятели — като ме смути, когато попита за момчетата, с които се бях срещала. Бях облекчена, че никога не съм се срещала с някого, така че този конкретен разговор нямаше да е особено дълъг. Изглеждаше изненадан като Джесика и Анджела от оскъдната ми романтична история.
— Значи никога не си срещала някой, когото да пожелаеш? — попита той със сериозен тон, който ме накара да се зачудя за какво си мисли.
— Не и във Финикс — неохотно си признах аз.
Устните му бяха стиснати в права линия.
До този момент бяхме в закусвалнята. Денят бе преминал в мъгла, която бързо се превръщаше в рутина. Възползвах се от кратката му пауза, за да отхапя от хлебчето си.
— Трябваше да те оставя да се докараш сама днес — обяви той, някак между другото, докато дъвчех.
— Че защо? — настоях аз.
— Тръгвам с Алис след обяд.
— Оу — премигнах, объркана и разочарована. — Няма проблеми, не е чак толкова далеч.
Той ми се смръщи нетърпеливо.
— Няма да те карам да вървиш пеша до вас. Ще вземем пикапа и ще ти го оставим.
— Ключът ми не е у мен — въздъхнах аз. — Наистина нямам нищо против да повървя. — Това, което имах против бе да изгубя от времето си с него.
Той поклати глава.
— Пикапът ти ще бъде тук и ключовете ще са в запалителя — освен ако не се страхуваш, че някой ще ги открадне. — Той се засмя при мисълта.
— Добре — съгласих се аз, присвивайки устни. Бях повече от сигурна, че ключовете ми са в джоба на чифт дънки, които носех в сряда, под купчината дрехи в мокрото помещение. Дори и да проникнеше взлом в къщата ми, или каквото и да плануваше, нямаше да ги открие. Той сякаш усети предизвикателството в съгласието ми и се подсмихна.
— Та къде ще ходите? — попитах колкото се може по-небрежно.
— На лов — каза мрачно той. — Ако ще оставам насаме с теб утре, ще взема каквито мерки са нужни. Лицето му стана навъсено… и умолително. — Винаги можеш да отмениш срещата, нали знаеш.
Погледнах надолу, уплашена от убедителната сила на очите му. Отказах да ми бъде внушен страх от него, без значение колко реална можеше да бъде опасността.
— Не — прошепнах, вдигайки поглед към лицето му. — Не мога.
— Вероятно си права — промърмори безрадостно той. Очите му сякаш потъмняха, докато го гледах.
Промених темата.
— По кое време ще се видим утре? — попитах аз, вече депресирана от мисълта, че той си тръгва сега.
— Зависи… Събота е, няма ли да искаш да се наспиш? — предложи той.
— Не — казах прекалено бързо. Той потисна усмивката си.
— По същото време както обикновено тогава — реши той. — Чарли ще бъде ли там?
— Не, той ще ходи на риболов утре. — Засиях при спомена от това колко удобно се бяха наредили нещата.
— А ако не се прибереш вкъщи какво ще си помисли? — попита остро той.
— Нямам си и на представа — отговорих спокойно. — Той знае, че имах намерение да се оправя с прането. Може да си помисли, че съм паднала в пералнята.
Той ми се намръщи и аз също му се намусих. Гневът му беше много по-впечатляващ от моя.
— Какво ще ловите тази вечер? — попитах, когато се убедих, че съм загубила конкурса по сърдито гледане.
— Каквото открием в парка. Няма да ходим надалеч. — Той изглеждаше развеселен от небрежното ми отношение към тайните му наклонности.
— Защо ще ходиш с Алис? — почудих се аз.
— Алис е… тя ме подкрепя най-много. — Той се намръщи, докато говореше.
— А останалите? — попитах плахо. — Те какви са?
Той се свъси за кратък момент.
— Скептични, през повечето време.
Бързо хвърлих поглед назад към семейството му. Седяха й зяпаха в различни посоки, точно по същият начин, когато ги бях видяла за пръв път. Само че сега бяха четирима — красивият им брат с бронзова коса седеше пред мен, златните му очи разтревожени.
— Те не ме харесват — познах аз.
— Не е това — възрази той, но очите му бяха прекалено невинни. — Просто не разбират защо не мога да те оставя намира.
Направих физиономия.
— Нито пък аз, в този ред на мисли.
Едуард бавно поклати глава, извивайки очи нагоре преди да срещне отново погледа ми.
— Казах ти — изобщо не се виждаш ясно. Не приличаш на никой, когото някога съм познавал. Очароваш ме.
Изгледах го, убедена, че ме дразни.
Той се усмихна като дешифрира изражението ми.
— Притежавайки способностите, които имам — измърмори той, като докосна дискретно челото си, — имам по-добра от посредствената преценка за човешката природа. Хората са предвидими. Но ти… ти никога не правиш това, което очаквам. Винаги ме изненадваш.
Погледнах настрани, очите ми шарейки обратно към семейството му, смутена и незадоволена. Думите му ме караха да се чувствам като научен експеримент. Исках да се изхиля сама на себе си, задето очаквах нещо друго.
— Тази част е лесна за обяснение — продължи той. Усещах очите му върху лицето ми, но не можех да го погледна още, като се страхувах, че може да прочете огорчението в очите ми. — Но има още… и не е лесно да се опише с думи…
Все още гледах останалите Кълън, докато той говореше. Внезапно Розали, красивата му и умопомрачителна сестра, се обърна да ме погледне. Не, не да погледне — да ме изгледа свирепо с тъмни, студени очи. Исках да отместя очи, но погледът й ме задържа, докато Едуард не спря насред изречението си и не издаде гневен звук изпод дъха си. Беше почти като изсъскване.
Розали извърна глава, а аз бях облекчена да съм свободна. Погледнах обратно към Едуард — и знаех, че може да види объркването и страхът в разширените ми очи.
Лицето му бе непроницаемо, докато обясняваше.
— Съжалявам за това. Тя просто се тревожи. Виждаш ли… не само за мен е опасно да прекарвам толкова много време с теб публично… — Той сведе поглед.
— Ако?
— Ако това свърши… зле. — Той отпусна глава в ръцете си както бе направил онази вечер в Порт Анджелис. Болката му бе очевидна — копнеех да го успокоя, но не знаех как. Ръката ми се протегна неволно към него — макар че бързо я пуснах на масата, страхувайки се, че допирът ми само ще утежни нещата. Бавно осъзнах, че думите му би трябвало да ме плашат. Почаках този страх да дойде, но единственото, което чувствах бе мъка за неговата болка.
И гняв — гняв, че Розали бе прекъснала това, което той се канеше да каже. Не знаех как да повдигна темата отново. Той все още държеше главата си в ръцете си.
