Здрач

Опитах се да заговоря с нормален глас.

— И трябва да тръгнеш сега?

— Да. — Той вдигна лице — беше сериозно за момент, след което настроението му се смени и той се усмихна. — Вероятно е за по-добро. Все още имаме петнайсет минути останали от онзи нещастен филм, който трябва да понесем по биология — а аз не мисля, че ще мога да понеса повече.

Сепнах се. Алис — късата й, мастилена коса в хаос от заострено безредие около малкото й, елфическо лице — бе внезапно застанала зад рамото му. Тънката й фигура бе гъвкава и грациозна дори в абсолютна обездвиженост.

Той я поздрави без да откъсва поглед от мен.

— Алис.

— Едуард — отговори тя, високият й сопрано глас почти толкова привлекателен, колкото неговият.

— Алис, Бела — Бела, Алис — запозна ни той, махайки небрежно с ръка, с кисела усмивка върху лицето му.

— Здравей, Бела — Блестящите й обсидианови очи бяха непроницаеми, но усмивката й беше дружелюбна. — Приятно е най-накрая да се запознаем.

Едуард хвърли мрачен поглед към нея.

— Здравей, Алис — промърморих свенливо.

— Готов ли си? — попита го тя.

Гласът му беше далечен.

— Почти. Ще се срещнем пред колата.

Тя си тръгна безмълвно — походката й беше толкова свободна, толкова гъвкава, че почувствах остро чувство на завист.

— Да ти пожелая ли „забавлявай се“ или това не звучи добре? — попитах аз, обръщайки се към него.

— Не, „забавлявай се“ работи като почти всичко друго — ухили се той.

— Е, забавлявай се, тогава — постарах се да прозвучи от все сърце. Разбира се, не го заблудих.

— Ще се опитам — той все още се хилеше. — А ти се опитай да бъдеш в безопасност, моля те.

— В безопасност във Форкс — какво предизвикателство.

— За теб е предизвикателство. — Челюстта му се стегна. — Обещай.

— Обещавам да се опитам да бъда в безопасност — издекламирах. — Ще се разправям с прането тази вечер — това би трябвало да е изпълнено със смъртна опасност.

— Не падай в пералнята — присмя ми се той.

— Ще се постарая.

И двамата се изправихме.

— Ще се видим утре — въздъхнах аз.

— Струва ти се като много дълго време, нали? — замисли се той.

Кимнах начумерено.

— Ще бъда там на сутринта — обеща той, усмихвайки се криво. Той се пресегна през масата, за да докосне лицето ми, внимателно докосвайки бузата ми. След това се обърна и се отдалечи. Гледах го, докато не изчезна от погледа ми.

Бях болезнено изкушена да пропусна останалата част от деня, или поне физическо, но един предупредителен инстинкт ме спря. Знаех си, че ако изчезна сега, Майк и останалите ще предположат, че съм с Едуард. А Едуард бе разтревожен за времето, което прекарвахме на публично място… ако нещата се объркаха. Отказах да се спирам на последната мисъл, като наместо това се концентрирах да направя нещата по-безопасни за него.

Интуитивно знаех — а усещах, че и той знаеше — че утре щеше да е решаващо. Връзката ни не можеше да продължава да балансира по този начин, на върха на нож. Щяхме да паднем или от единият, или от другият край, като зависехме изцяло на неговите решения или инстинкти. Моите решения бяха взети, взети доста преди да съм ги избрала съзнателно, и се бях посветила докрай. Защото за мен нямаше нищо по- ужасяващо, по-измъчващо, от мисълта да го изоставя. Това бе невъзможно.

Влязох в клас с чувство за дълг. Не можех честно да кажа какво се случи по биология — умът ми бе прекалено погълнат с мисли за утрешният ден. По физическо Майк отново ми проговори — той ми пожела приятно прекарване в Сиатъл. Внимателно му обясних, че съм отменила пътуването си, разтревожена за пикапа ми.

— Ще отидеш ли на танците с Кълън? — попита той, внезапно намръщен.

— Не, няма да ходя на танците изобщо.

— Какво ще правиш тогава? — попита той, прекалено заинтересован.

Естественото ми желание бе да му кажа да се разкара. Наместо това излъгах будно.

— Пране, и след това ще поуча за теста по тригонометрия, иначе ще ме скъсат.

— Кълън ще ти помогне ли с ученето?

— Едуард — наблегнах аз, — няма да ми помогне с ученето. Той заминава за уикенда. — Лъжите излизаха по-естествено от обикновено, забелязах изненадана.

— Оу. — Той се оживи. — Знаеш ли, можеш да дойдеш на танците с нашата група все пак — това би било яко. Всички ще танцуваме с теб — обеща той.

Представата на лицето на Джесика направи тонът ми по-остър от нужното.

— Няма да ходя на танците, Майк.

— Добре де — той се начумери отново. — Просто ти предлагах.

Когато училището най-накрая свърши, тръгнах към паркинга без много ентусиазъм. Не ми се вървеше пеша до вкъщи, но не виждах как би могъл да е докарал пикапа ми. И тогава, започнах да вярвам, че няма нищо невъзможно за него. Последният инстинкт се оказа правилен — пикапът ми стоеше на същото място, където бе паркирал волвото сутринта. Поклатих глава, скептично настроена, когато отворих незаключената врата и видях ключа си в запалителя.

Имаше и сгънато бяло парче хартия на седалката ми. Влязох вътре и затворих вратата преди да го разтворя. Две думи бяха написани в елегантният му почерк.

Пази се.

Звукът на ръмжащият пикап ме уплаши. Присмях се на себе си.

Когато се прибрах вкъщи, дръжката на вратата бе заключена, веригата спусната, точно както я бях оставила тази сутрин. Влизайки вътре, се отправих право към мокрото помещение. Изглеждаше по същият начин, пак както го бях оставила. Разрових се за дънките си, и след като ги намерих, пребърках джобовете си. Празни. Може би все пак бях закачила ключа си, помислих си аз, разтърсвайки глава.

Като следвах същият инстинкт, който ме бе подтикнал да излъжа Майк, се обадих на Джесика под предлог да й пожелая късмет на танците. Когато тя ми пожела същото за срещата с Едуард, аз й обясних, че се отменя. Тя беше доста по-разочарована, отколкото трябваше да бъде един прост наблюдател. Бързо се сбогувах с нея след това.

Чарли бе разсеян по време на вечеря, предположих, че или е разтревожен за нещо в работата, или щяха да дават баскетболен мач, или просто наистина се наслаждаваше на лазанята — беше трудно да се каже при Чарли.

— Знаеш ли, тате… — започнах, прекъсвайки унесът му.

— Какво, Бел?

— Мисля, че си прав за Сиатъл. Мисля да почакам Джесика или някой друг да дойде с мен.

— Оу — каза той, изненадан. — Ами, добре. Та, искаш ли да остана вкъщи?

— Не, тате, не променяй плановете си. Имам милион неща за правене… домашни, прането… трябва да отида до библиотеката и до магазина. Ще влизам и излизам цял ден… ти отиди и се забавлявай.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно, тате. Освен това фризерът има опасно малко риба в него — мисля че са ни останали две или три.

— С теб се живее лесно, Бела — усмихна се той.

— Мога да кажа същото нещо за теб — казах засмяна. Смехът ми спря, но той сякаш не забеляза. Почувствах се виновна, задето го заблудих и насмалко да послушам съвета на Едуард и да му кажа къде ще