Здрач

— Не повече от обикновено.

Той се усмихна по-широко — зъбите му проблеснаха на слънцето.

Примъкнах се по-близо, като протегнах цялата си ръка сега, за да проследя контурите му от китката до лакътя с пръстите си. Видях, че пръстите ми треперят, и знаех, че това няма да му убегне.

— Имаш ли нещо против? — попитах, когато той затвори очите си отново.

— Не — каза той без да отваря очи. — Не можеш да си представиш какво е чувството — въздъхна той.

Леко прокарах ръката си през перфектните мускули на ръката му, проследих бледите дири от синкави вени от вътрешната страна на лакътя му. С другата си ръка се пресегнах да обърна ръката му. Разбирайки какво желаех, той обърна дланта си нагоре в едно от онези шеметно бързи, объркващи негови движения. Стреснах се — пръстът ми замръзна върху ръката му за една кратка секунда.

— Извинявай — промърмори той. Вдигнах поглед, за да видя отново златните му очи. — Прекалено лесно е да бъда себе си с теб.

Вдигнах ръката му, като я обърнах по този начин и се загледах как слънцето блести по дланта му. Приближих я по-близо до лицето си, като се опитвах да открия скритите кристалчета в кожата му.

— Кажи ми за какво си мислиш? — прошепна той. Вдигнах глава, за да видя очите му, които ме гледаха, внезапно напрегнати. — Все още ми е много странно, да не знам.

— Знаеш ли, останалата част от нас се чувстват така през цялото време.

— Труден живот. — Дали си въобразих следата от скръб в гласът му? — Но не ми отговори.

— Иска ми се да знаех ти за какво си мислиш… — поколебах се аз.

— И?

— Иска ми се да можех да повярвам, че си истински. И ми се иска да не се страхувах.

— Не искам да се страхуваш. — Гласът му беше тих шепот. Чух това, което той наистина искаше искрено да отвърне, че няма нужда да се страхувам, че няма от какво да се страхувам.

— Е, нямах предвид точно този тип страх, въпреки че това определено е нещо върху което да се замислиш.

Толкова бързо, че пропуснах движението, той вече беше полуседнал, подпрял се на дясната си ръка, докато лявата му длан все още бе в моите ръце. Ангелското му лице бе на няколко сантиметра от моите. Щях — или трябваше — да се отдръпна назад от неочакваната му близост, но не можех да помръдна. Златните му очи ме омагьосваха.

— От какво се страхуваш тогава? — прошепна внимателно той.

Но не можех да отговоря. Точно както веднъж преди това, усетих студеният му дъх в лицето си. Сладка, неустоима, миризмата накара устата ми да се напълни със слюнка. Не бях изпитвала подобно нещо. Инстинктивно, без да се замислям, се наведох напред, вдишвайки.

И той бе изчезнал, ръката му откъсната от моята. Докато очите ми успяха да се фокусират, той бе на двайсетина крачки от мен, като стоеше на ръба на малката ливада, в гъстата сянка на едно голямо чамово дърво. Той ме гледаше, очите му тъмни в сенките, изражението му непроницаемо.

Можех да почувствам болката и шока по лицето ми. Празната ми ръка бе като ужилена.

— Аз… съжалявам… Едуард — прошепнах аз. Знаех, че можеше да ме чуе.

— Дай ми момент — извика той достатъчно силно за моите не толкова чувствителни уши. Стоях абсолютно неподвижно.

След десет невероятно дълги секунди, той се върна обратно, вървейки бавно. Той се спря, все още на няколко крачки от мен, и после потъна грациозно в тревата, кръстосвайки крака. Очите му не напуснаха моите. Той си пое два дълбоки дъха, след което се усмихна извинително.

— Толкова съжалявам — поколеба се той. — Ще ме разбереш ли какво имам предвид, ако ти кажа, че съм само човек?

Кимнах веднъж, без да мога съвсем да се усмихна на шегата му. Адреналинът пулсираше през вените ми, докато реализацията за опасност бавно изплуваше на повърхността. Можеше да помирише това от мястото си. Усмивката му стана подигравателна.

— Аз съм най-добрият хищник на света, не съм ли? Всичко в мен те привлича — гласът ми, лицето ми, дори мирисът ми. Сякаш имам нужда от това! — Внезапно той бе скочил на крака, като се отдалечи грубо, веднага изчезвайки от поглед, само за да се появи отново под същото дърво като преди, след като бе обиколил ливадата за половин секунда.

— Сякаш би могла да ме надбягаш — засмя се горчиво той.

Той се пресегна с една ръка, и с оглушително пропукване, без усилие той отчупи един клон дебел около шейсетина сантиметра от ствола на смърча. Балансира го в ръката си за момент, след което го захвърли с шеметна скорост, като го разби в едно друго огромно дърво, което се разтресе от удара.

И после отново беше пред мен, само на две крачки разстояние, все още мирен като скала.

— Сякаш би могла да ме пребориш — усмихна се нежно той.

Стоях неподвижно, по-изплашена от него, отколкото някога съм била. Никога не го бях виждала толкова напълно освободен от внимателно изградената си фасада. Никога не е бил по-малко човек… или по-красив. Лицето ми мъртвешки бледо, очите ми разширени, стоях като птичка прикована от очите на змия.

Очарователните му очи сякаш за момент заблестяха с безразсъдна възбуда. След това като минаха няколко секунди, те се замъглиха. Изражението му бавно се превърна в маска от древна тъга.

— Не се страхувай — промърмори той, кадифеният му глас неволно съблазнителен. — Обещавам… — Той се поколеба. — Заклевам се да не те нараня. — Той изглеждаше по-загрижен да убеди себе си отколкото мен. — Моля те прости ми… Мога да се контролирам. Просто ме хвана неподготвен. Но сега ще се държа по-добре.

Той изчака, но аз все още не можех да говоря.

— Не съм жаден днес, наистина — смигна ми той.

Трябваше да се засмея на това, въпреки че звукът бе треперещ и накъсан.

— Добре ли си? — попита деликатно той, като се пресегна бавно, внимателно, за да постави мраморната си ръка обратно в моята.

Погледнах към гладката му, студена ръка, и след това в очите му. Бяха нежни, разкаяни. Сведох глава обратно към ръката му, и тогава бавно се върнах към проследяването на линиите по ръката му с пръста си. Вдигнах поглед и се усмихна плахо.

Той ми отвърна с омайваща усмивка.

— Та докъде бяхме преди да проявя такава грубост? — попита той с благата напевност на отминалият век.

— Честно казано не си спомням.

Той се усмихна, но лицето му бе засрамено.

— Мисля, че говорехме за това защо те е страх, освен очевидните причини.

— А, да.

— Е?

Погледнах надолу към ръката му, като безцелно закръжих по гладката му длан, оцветена като дъгата. Секундите минаваха бавно.

— Колко лесно се ядосвам — въздъхна той. Погледнах в очите му, внезапно усещайки, че това беше точно толкова ново за него, колкото и за мен. Колкото и години на неизмерим опит да бе имал, това беше трудно и за него. Внезапно се окуражих от тази мисъл.

— Страхувах се… защото, е, за очевидните причини. Не мога да остана с теб. А ме е страх, че искам да остана с теб, много повече отколкото би трябвало. — Гледах ръцете му, докато говорех. Беше ми трудно да го кажа на глас.

— Да — съгласи се той бавно. — Това е действително нещо, от което трябва да се страхуваш. Да искаш да бъдеш с мен. Това наистина не е в твой интерес.

Намръщих се.

— Трябваше да си тръгна много отдавна — въздъхна той. — Трябва да си тръгна сега. Но не знам дали ще мога.

— Не искам да си тръгваш — смутолевих жалко аз, все още гледайки надолу.

— И именно заради това трябва да го направя. Но не се тревожи. Аз съм невероятно егоистично