седи до мен. Мина време, и евентуално открих, че мога да вдигна главата си. Имаше кух звънтящ звук в ушите ми.
— Предполагам, че това не беше добра идея — замисли се той.
Опитах се да бъда позитивна, но гласът ми беше немощен.
— Не, беше много интересно.
— Хах! Бяла си като призрак… не, бяла си като
— Май че трябваше да си затворя очите.
— Спомни си го това следващият път.
— Следващият път! — простенах аз.
Той се засмя, настроението му все още лъчезарно.
— Фукльо — измърморих аз.
— Отвори очи, Бела — каза тихо той.
И той беше точно там, лицето му толкова близо до моето. Красотата му ме порази — беше прекалено много, прекаленост към която не можех да свикна.
— Мислех си, докато тичах… — Той замълча.
— Да не удариш някое дърво, надявам се.
— Глупава Бела — изкиска се той. — Бягането ми е втора природа, не е нещо, за което трябва да мисля.
— Фукльо — измърморих отново.
Той се усмихна.
— Не — продължи той. — Мислех си за нещо, което исках да опитам. — И той пак взе лицето ми в ръцете си.
Не можех да дишам.
Той се поколеба — но не по нормалният начин, по човешкият начин.
Не по начина, по който мъжът се спира преди да целуне една жена, за да прецени реакцията й, да види как ще бъде приет. Навярно би се позабавил, за да удължи момента, този идеален момент на очакване, който понякога е по-добър и от самата целувка.
Едуард се бавеше, за да се провери, за да види дали е безопасно, да се убеди, че все още има контрол над нуждата си.
И тогава студените му, мраморни устни се притиснаха нежно към моите.
Това, което никой от нас не очакваше, беше моят отговор.
Кръвта закипя изпод кожата ми, изгори устните ми. Дишането ми се превърна в диво задъхване. Пръстите ми се преплетоха в косата му, притискайки го към мен. Устните ми се разтвориха, докато вдишвах опияняващия му аромат.
Незабавно почувствах как той се превръща в неотзивчива скала изпод устните ми. Ръцете му нежно, но с настоятелна сила, избутаха лицето ми назад. Отворих очи, за да видя сдържаното му изражение.
— О-па — издишах аз.
— Това е меко казано.
Очите му бяха диви, челюстта му стисната в остро въздържание, обаче не промени перфектното си изражение. Той задържа лицето ми на сантиметри от неговото. Омайваше очите ми.
— Дали да… — опитах се да се отдръпна, за да му дам малко пространство.
Ръцете му отказаха да ми позволят да помръдна и със сантиметър.
— Не, поносимо е. Изчакай за момент, моля те. — Гласът му беше учтив и сдържан.
Държах очите си върху неговите, като наблюдавах как възбудата в тях отслабва и се смекчава.
Тогава се усмихна изненадващо дяволито.
— Така — каза той, очевидно доволен от себе си.
— Поносимо? — попитах аз.
Той се изсмя силно.
— По-силен съм, отколкото си мислех. Хубаво е да се знае.
— Иска ми си да мога да кажа същото за себе си. Извинявай.
— Ти
— Много благодаря — казах язвително аз.
Той беше на крака с едно от гъвкавите си, почти невидими бързи движения. Той ми подаде ръка, един неочакван жест. Бях толкова свикнала със стандартното ни, внимателно недокосване. Поех ледената му ръка, като се нуждаех повече от опората, отколкото си мислех. Равновесието ми все още не се бе завърнало.
— Все още ли си изтощена от бягането? Или от целувката? — Колко безгрижен, колко човечен изглеждаше, докато се смееше сега, ангелското му лице необезпокоено. Той беше различен Едуард, от този който познавах. И се почувствах още по-увлечена по него. Сега би ми причинило физическа болка да бъда разделена от него.
— Не бих могла да съм сигурна, все още ми е замаяно — успях да отговоря. — Мисля, че е по малко и от двете.
— Може би трябва да ми дадеш аз да карам.
— Ти да не си луд? — възразих аз.
— Карам по-добре от теб в най-добрите ти дни — подразни ме той. — Имаш много по-бавни рефлекси.
— Убедена съм, че е вярно, но не мисля, че нервите ми, или пикапът ми, биха го понесли.
— Някакво доверие, моля те, Бела.
Ръката ми беше в джоба, стиснала здраво ключът. Стигнах устни, помислих за момент, след което поклатих глава със стисната усмивка.
— Мне. Няма шанс.
Той повдигна недоверчиво вежда.
Започнах да го заобикалям, насочвайки се към шофьорското място. Може би щеше да ме пусне да мина, ако не се клатушках леко. Но може би пък нямаше. Ръката му създаде неизбежна примка около кръста ми.
— Бела, вече изразходих голямо количество лични усилия да те запазя до този момент жива. Няма да те оставя да седнеш зад волана, когато дори не можеш да вървиш в права линия. Освен това, приятели не оставят приятели да карат пияни — цитира той с изкискване. Можех да усетя неустоимо сладката миризма да идва от гърдите му.
— Пияна? — възразих аз.
— Опиянена си от самото ми присъствие. — Той се хилеше със закачливо самодоволство отново.
— Не мога да споря с това — въздъхнах аз. Нямаше начин — не можех да му устоя по какъвто и да е начин. Вдигнах високо ключа и го пуснах, като гледах как ръката му проблесна като светкавица, за да го хване безшумно. — Карай внимателно — пикапът ми е възрастен гражданин.
— Много ясно — одобри той.
— А ти изобщо не си ли засегнат? — попитах смутено аз. — От присъствието ми?
Отново подвижните му черти се промениха, изражението му стана меко, топло. Отначало не ми отговори — просто наведе лицето си към моето, като прокара устни по челюстта ми, от ухото ми до брадичката, нагоре и надолу. Трепнах.
— Въпреки това — накрая прошепна той, — аз имам по-добри рефлекси.
14. СЪЗНАНИЕТО НАД МАТЕРИЯТА
Трябваше да призная, че можеше да кара добре, когато поддържаше скоростта в границите на разумното. Както много други неща, изглеждаше че прави никакво усилие. Почти не гледаше пътя, и въпреки това гумите не се отместиха и със сантиметър от средата на платното. Той караше с една ръка, като с другата държеше моята на седалката. Понякога се вглеждаше в залязващото слънце, понякога поглеждаше към мен — към лицето ми, към косата ми, която бе развяна от вятъра, който идваше от отвореният прозорец, към сключените ни ръце.
