Здрач

може да му дойде в повече, и че животът ми щеше да свърши — толкова бързо, че можех дори да не разбера. А не можех да се накарам да ме е страх. Не можех да мисля за нищо друго, освен за това, че ме докосваше.

И тогава, прекалено рано, той ме пусна.

Очите му бяха спокойни.

— Вече няма да е толкова трудно — каза той доволно.

— Това много трудно ли ти беше?

— Дори не беше и наполовина толкова лошо, колкото си представях, че ще е. Ами ти?

— Не, не беше лошо… за мен.

Той се усмихна на интонацията ми.

— Знаеш какво имам предвид.

Усмихнах се.

— Ето. — Той взе ръката ми и я постави върху бузата си. — Усещаш ли колко е топла?

И наистина беше почти топла, обичайно студената му кожа. Само че почти не забелязах, защото докосвах лицето му, нещо за което си мечтаех непрекъснато още от първият ден, когато го видях.

— Не мърдай — прошепнах аз.

Никой не може да бъде неподвижен като Едуард. Той затвори очи и застана като камък, скулптура изпод ръката ми.

Движех се дори по-бавно от него, като внимавах да не направя едно неочаквано движение. Погалих страните му, деликатно докоснах клепачите му, лилавата сянка под очите му. Проследих формата на идеалният му нос, и тогава, все толкова внимателно, на безукорните му устни. Устните му се разтвориха изпод ръката ми, и можех да усетя студеният му дъх върху пръстите ми. Исках да се наведа, да вдъхна аромата му. Затова пуснах ръката си и се отдръпнах, без да искам да го притискам много.

Той отвори очи, а те бяха гладни. Не по начин, който да ме накара да се страхувам, а по-скоро да присвие мускулите на стомаха ми и да накара пулсът ми да забие през вените ми отново.

— Иска ми се — прошепна той, — иска ми се да можеше да усетиш… сложността… объркването… което изпитвам. Да можеше да разбереш.

Той вдигна ръка към косата ми и внимателно я отметна от лицето ми.

— Обясни ми.

— Не знам дали ще мога. Казах ти, от една страна, гладът — жаждата — онова окаяно същество, което съм, съчувствам ти. И мисля, че можеш да разбереш това до известна степен. Макар че — той почти се усмихна, — тъй като не си пристрастена към каквито и да е нелегални субстанции, вероятно не можеш да вникнеш напълно в смисъла. Но… — Пръстите му докоснаха леко устните ми, карайки ме да потреперя отново. — Има и друг вид глад. Глад, който дори не разбирам, който ми е чужд.

— Мисля, че разбирам това по-добре отколкото си мислиш.

— Не съм свикнал да се чувствам толкова човешки. Винаги ли е така?

— За мен? — Замълчах. — Не, никога. Никога преди това.

Той задържа ръцете ми в своите. Чувствах ги толкова слаби в желязната му хватка.

— Не знам как да съм близо до теб — призна той. — Не знам дали мога.

Наведох се много бавно напред, предупреждавайки го с очите си. Поставих бузата си срещу каменната му гръд. Можех да чуя само дишането му и нищо друго.

— Това е достатъчно — въздъхнах аз, като затворих очи.

По един много човешки начин, той ме обви с ръцете си и притисна лицето си о косата ми.

— По-добър си, отколкото си мислиш — отбелязах аз.

— Имам човешки инстинкти — може да са дълбоко заровени, но са там.

Седяхме така за един неизмеримо дълъг момент — чудех се дали не му се мърдаше като на мен. Но можех да видя как светлината отслабва, сенките на дърветата започнаха да ни достигат, и аз въздъхнах.

— Трябва да тръгваш.

— Мислех си, че не можеш да четеш мислите ми.

— Просто ми става по-ясен — можех да чуя усмивката в гласът му.

Той хвана раменете ми и аз погледнах лицето му.

— Може ли да ти покажа нещо? — попита той, като внезапна възбуда освети очите му.

— Да ми покажеш какво?

— Ще ти покажа как аз пътувам из гората. — Той видя изражението ми. — Не се тревожи, ще бъдеш в безопасност, пък и ще стигнем до пикапа ти много по-бързо. — Устата му се изви в онази крива усмивка, толкова красива, че сърцето ми почти спря.

— В прилеп ли ще се превърнеш? — попитах предпазливо.

Той се засмя толкова силно, колкото не го бях чувала досега.

— Сякаш не съм го чувал това и преди!

— Да бе, сигурно го ти го казват през цялото време.

— Хайде, малка страхливке, качи се на гърба ми.

Исках да видя дали се шегува, но очевидно, той бе сериозен. Той се усмихна, когато видя колебанието ми и се пресегна към мен. Сърцето ми реагира — дори и да не можеше да чете мислите ми, пулсът ми винаги ме издаваше. След това продължи да ме вдига върху гърбът си, със съвсем малко усилие от моя страна, пък и, когато се настаних на място, го обвих толкова силно с краката и ръцете си, че нормален човек би се задушил. Все едно да се сграбча за скала.

— Малко по-тежка съм от една раница — предупредих аз.

— Ха! — изсумтя той. Почти можех да видя как извърта очи. Не го бях виждала толкова оживен досега.

Той ме стресна, като внезапно сграбчи ръката ми, притисна дланта ми към лицето си и вдиша дълбоко.

— Става все по-лесно — смутолеви той.

И след това започна да тича.

Ако някога се бях страхувала от смъртта в негово присъствие, било е нищо в сравнение с това, което чувствах сега.

Той профуча през тъмните, гъсти дъбрави на гората като куршум, като призрак. Нямаше нито звук, нито доказателство, че краката му докосваха земята. Дишането му не се промени, никога не показа някакво усилие. Но дърветата летяха покрай нас с опасна скорост, винаги пропускайки ги с няколко сантиметра.

Бях прекалено ужасена, за да затворя очи, въпреки че студеният горски въздух плющеше в лицето ми и го изгаряше. Чувствах се, сякаш бях глупаво подала главата си през прозореца на самолет по време на полет. И за пръв път в живота ми, почувствах замайващата слабост на гадене от движението.

И изведнъж свърши. Бяхме се катерили с часове, докато стигнем ливадата на Едуард, а сега, въпрос на няколко минути, се бяхме върнали до пикапа.

— Ободряващо, нали? — Гласът му беше висок, развълнуван.

Той застана неподвижно, докато чакаше да сляза. Опитах, но мускулите ми не ме слушаха. Ръцете и краката ми стояха сключени около него, докато главата ми се въртеше неудобно.

— Бела? — попита той, вече разтревожен.

— Мисля, че трябва да полегна — задъхах се аз.

— О, извинявай — той все още ме чакаше, но аз не можех да помръдна.

— Мисля, че имам нужда от помощ — признах аз.

Той се засмя тихо, и внимателно отпусна хватката ми около вратът си. Нямаше съпротивление срещу желязната сила на ръцете му. След което ме извъртя, за да се обърна към него, гушвайки ме в ръцете си, сякаш бях малко дете. Задържа ме за момент, след което внимателно ме постави на гъвкавата папрат.

— Как се чувстваш? — попита той.

Не можех да знам как се чувствам, когато главата ми се въртеше толкова бързо.

— Замаяна, струва ми се.

— Сложи глава между коленете си.

Опитах това и помогна малко. Вдишвах и издишвах бавно, като държах главата си мирна. Усещах, че