най-вече щом ме очакваше осемкилометрово катерене.
Чух вратата му да се затваря, и погледнах, за да видя, че и той бе свалил пуловера си. Той гледаше встрани от мен, към гъстата гора до пикапа ми.
— Насам — каза той, като погледна през рамото си към мен, очите му все още раздразнени. Той закрачи към тъмната гора.
— Ами пътеката? — Паниката беше очевидна в гласът ми, докато побързах да заобиколя пикапа и да го настигна.
— Казах, че има пътека в края на пътя, не че ще се катерим по нея.
— Няма пътека? — попитах отчаяно.
— Няма да ти позволя да се изгубиш. — Той се обърна тогава с присмехулна усмивка, а аз потиснах едно ахване. Бялата му риза беше с къси ръкави и я носеше разкопчана, така че гладката бяла кожа на гърлото му преливаше необезпокоявана в мраморните контури на гръдният му кош, като вече перфектната му мускулатура не беше просто загатната от скриващите дрехи. Беше прекалено перфектен, осъзнах аз с пронизващ удар на отчаяние. Нямаше начин това божествено същество да бе предназначено за мен.
Той ме погледна, объркан от измъченото ми изражение.
— Искаш ли да се прибереш вкъщи? — попита той тихо, като различна болка от моята напояваше гласът му.
— Не. — Застанах близо до него, загрижена да не изгубя и една секунда от каквото време ми оставаше с него.
— Какво има? — попита той, гласът му нежен.
— Не се катеря много добре — отговорих потиснато аз. — Ще трябва да си много търпелив.
— Мога да бъда търпелив — ако направя голямо усилие. — Той се усмихна, задържайки погледа ми, като се опитваше да ме изкара от внезапната ми, необяснима отпадналост.
Опитах се да отвърна на усмивката му, но не се получи много убедително. Той проучи лицето ми.
— Ще те заведа вкъщи — обеща той. Не можех да кажа дали обещанието бе безусловно, или ограничено до незабавно отклонение. Знаех си, че си мисли, че страхът ме натъжава, затова бях отново благодарна, че бях единственият човек, на когото не можеше да прочете мислите.
— Ако искаш да изкатеря осем километра през джунглата преди залез, по-добре започни да водиш — казах кисело.
Той ми се намръщи, борейки се да разбере тонът и изражението ми. Накрая се предаде и поведе към гората.
Не беше чак толкова трудно, колкото се опасявах. Пътят беше най-вече плосък, а и той задържаше влажните папрати и паяжини настрани за мен. Когато правият му път ни срещнеше с паднали дървета или камъни, той ми помагаше като ме повдигаше за лакътя, и след това ме пускаше незабавно, когато преминехме. Студеният допир на кожата му така и не спря да кара сърцето ми да бие нестабилно. Два пъти, когато това се случи, улових погледа на лицето му, който ме убеди, че той някак си можеше да го чуе.
Опитах се да държа очите си далеч от перфектността му колкото се можех повече, но често се изпусках. Всеки път красотата му ме пронизваше с тъга.
През повечето време вървяхме мълчаливо. Само случайно той би задал въпрос, до който не бе успял да стигне през двата дни разпити. Попита ме за рождените ми дни, за учителките ми от началното училище, за домашните ми любимци от детството — и се наложи да си призная, че след избиването на три поредни риби, се бях отказала от цялата институция. Той се засмя на това, по-силно отколкото бях свикнала — като звънко ехо се отблъскваше обратно към нас от празната гора.
Катеренето ми отне по-голямата част от сутринта, но той не показа и следа от нетърпение. Гората се разпростираше около нас в безграничен лабиринт от древни дървета, и започнах да се притеснявам, че никога няма да открием пътя си обратно. Той беше абсолютно безгрижен, изглеждаше му удобно в зеленият лабиринт, сякаш никога не изпитваше съмнение за нашата посока.
След няколко часа светлината над балдахините се преобрази от мрачен маслинен тон към ясно нефритено. Денят бе станал слънчев — точно както той бе предсказал. За пръв път откакто бяхме навлезли в гората, почувствах вълна на възбуда — която бързо се превърна в нетърпение.
— Стигнахме ли вече? — подразних аз, като се престорих, че се мръщя.
— Почти. — Той се усмихна на смяната в настроението ми. — Виждаш ли светлината пред нас?
Вгледах се в гъстата гора.
— Ъм, трябва ли?
— Може би е прекалено рано за
— Време е да посетим очният лекар — промърморих аз. Самодоволната му усмивка стана още по- ясна.
Но точно тогава, след още около стотина метра, определено можех да видя светлината в дърветата пред нас, блясък, който беше жълт наместо зелен. Увеличих скоростта си, като нетърпението ми нарастваше с всяка крачка. Той ме остави да водя сега, следвайки ме безшумно.
Достигнах края на езерото от светлина и престъпих през последните ресни от папрати в най- невероятното място, което някога бях виждала. Ливадата беше малка, идеално кръгла, и изпълнена с диви цветя — виолетово, жълто и нежно бяло. Някъде наблизо можех да чуя бълбукащата музика на поточе. Слънцето беше точно над нас, като изпълваше кръга с лека мъгла от наситена слънчева светлина. Вървях бавно, изпълнена с благоговение, през меката трева, люлеещи се цветя и топъл, позлатен въздух. Обърнах се леко, като исках да споделя това с него, но той не беше зад мен, където си мислех, че ще е. Завъртях се около себе си, като го затърсих с внезапно притеснение. Накрая го забелязах, все още под гъстата сянка на балдахина на ръба на котловината, като ме гледаше с предпазливи очи. Едва тогава си спомних какво бе отнело красотата на ливадата от умът ми — загадката около Едуард и слънцето, която той беше обещал да ми покаже днес.
Пристъпих крачка напред към него, очите ми осветени от любопитството. Неговите бяха предпазливи, неохотни. Усмихна му се насърчително и го подканих с ръката си, като направих още една крачка към него. Той вдигна предупредително ръка, а аз се поколебах, като се залюлях напред-назад на петите си.
Едуард сякаш си пое дълбоко въздух, след което пристъпи към яркият блясък на обедното слънце.
13. ПРИЗНАНИЯ
Едуард на слънчевата светлина беше шокиращ. Не можех да му свикна, макар да го зяпах цял следобед. Кожата му, бяла въпреки бледата руменина от вчерашният лов, буквално блещукаше, сякаш хиляди малки диаманти бяха закрепени върху него. Той лежеше напълно мирен в тревата, ризата му разкриваше изваяният му, нажежен гръден кош, искрящите му ръце голи. Лъщящите му, бледо лилави клепачи бяха затворени, въпреки че не спеше разбира се. Перфектна статуя, издълбана от някакъв непознат камък, гладка като мрамор, блестяща като кристал.
От време на време устните му се движеха толкова бързо, че изглеждаха, сякаш трепереха. Но когато попитах, той ми каза че си тананика — беше прекалено ниско за мен, за да го чуя.
Аз също се наслаждавах на слънцето, макар въздуха да не бе достатъчно сух за предпочитанията ми. И на мен би ми харесало да се излегна като него и да позволя слънцето да топли лицето ми. Но останах свита, с брадичка опряна върху коленете ми, като не желаех да сваля очите си от него. Вятърът беше нежен — разпиля косата ми и надипли тревата, което се поклащаше около безжизнената му форма.
Ливадата, която ми се струваше толкова грандиозна отначало, сега бледнееше пред неговото великолепие.
Колебливо, винаги уплашена, дори сега, че ще изчезне като мираж, прекалено красив, за да е истински… колебливо протегнах ръка и погалих опакото на блещукащата му ръка, която стоеше близо до мен. Отново се замаях от перфектната тъкан, атлазено гладка, студена като камък. Когато вдигнах поглед отново, очите му бяха отворени и ме наблюдаваха. Днес бяха карамелени, по-светли, по-топли след лова. Бързата му усмивка повдигна краищата на безукорните му устни.
— Не те ли плаша? — попита закачливо той, но можех да чуя истинското любопитство в мекият му глас.
