Здрач

съм. Насмалко.

След вечеря, сгъвах дрехи и изсипах още една купчина в сушилнята. За нещастие бе типът работа, която държи само ръцете ти заети. Умът ми определено имаше прекалено много свободно време, и излизаше извън контрол. Колебаех се между очакване толкова напрегнато, че беше почти болезнено, и коварен страх, който разклащаше решимостта ми. Трябваше да продължавам да си напомням, че съм взела решението си и нямаше да го изоставя. Извадих бележката му от джоба си много повече от нужното, за да попия двете малки думи, които бе написал. Той искаше да съм в безопасност, повтарях си отново и отново. Държах се за вярата, че накрая желанието ще победи останалите. И какъв беше другият ми избор — да го отрежа окончателно от живота си? Непоносимо. Пък и откакто се бях преместила във Форкс животът ми наистина се въртеше около него.

Но един мъничък гласец в главата ми се тревожеше, чудейки се дали ще боли много… ако всичко свършеше зле.

Успокоих се чак когато настъпи приемливо за лягане време. Знаех, че съм прекалено стресирана, за да заспя, така че направих нещо, което не бях правила преди. Умишлено взех нужното количество приспивателни — от онзи тип, който те събаряше за осем часа. Обикновено не бих си простила такъв тип поведение, но утре щеше да бъде достатъчно сложно и без да се клатя от липсата на сън на всичкото отгоре. Докато чаках хапчетата да подействат, изсуших чистата си коса, докато не стана безупречно права, и се засуетях какво да облека утре. Със всичко приготвено за сутринта, най-накрая легнах в леглото си. Чувствах се хиперактивна, не можех да спра да шавам. Станах и претърсих кашона си с дискове, докато не намерих колекция от нощните песни на Шопен. Пуснах я много тихо и легнах отново, като се концентрирах върху отпускането на индивидуални части от тялото ми. Някъде по средата на упражнението, приспивателните подействаха, и доволно потънах в безсъзнание.

Събудих се рано, като бях спала безпроблемно благодарение на безвъзмездната ми полза на хапчетата. Въпреки че бях добре отпочинала, възвърнах трескавото си безумие от предишната вечер. Облякох се бързо, като загладих бялата си яка към врата ми, преправяйки жълто-кафявият ми пуловер, докато не застана както трябва върху джинсите ми. Погледнах бързо през прозореца, за да установя, че Чарли вече беше заминал. Тънък, памучен слой от облаци, покриваше небето. Не изглеждаха много трайни.

Изядох си закуската без изобщо да усетя вкусът й, като побързах да разчистя след себе си. Погледнах отново през прозореца, но нищо не се бе променило. Току-що бях приключила с миенето на зъбите, и отново слизах надолу по стълбите, когато тихо почукване накара сърцето ми да заблъска срещу ребрата ми.

Прелетях към вратата — като имах малко проблеми със свалянето на веригата, но накрая отворих вратата и той беше там. Цялата тревога се разсея веднага щом погледнах лицето му, успокоявайки се напълно. Въздъхнах облекчено — вчерашните страхове ми се струваха глупави, сега когато той беше тук.

Той не се усмихваше отначало — лицето му бе мрачно. Но изведнъж изражението му се просветли, когато ме огледа хубаво, и се разсмя.

— Добро утро — изкикоти се той.

— Какво има? — погледнах надолу, за да се уверя, че не бях забравила нищо важно, като обувки, или гащи.

— Отиваме си. — Той се изсмя отново. Осъзнах че и двамата имаме дълги жълто-кафяви пуловери с показваща се бяла якичка и сини джинси. Засмях се заедно с него, като прикрих тайно чувство на съжаление — защо той трябваше да изглежда като модел от списание, докато аз не можех?

Заключих вратата зад себе си, докато той тръгна към пикапа. Той изчака до пасажерската врата с измъчено изражение, което беше лесно за разбиране.

— Имахме сделка — напомних му самодоволно, като се качих на шофьорското място и се пресегнах да му отключа вратата.

— Накъде? — попитах.

— Сложи си колана — вече съм изнервен.

Хвърлих му мръсен поглед, като се подчиних.

— Накъде? — повторих с въздишка.

— Тръгни по сто и първа на север — поръча той.

Беше изненадващо трудно да се концентрирам върху пътя, докато усещах погледа му върху лицето си. Компенсирах като карах по-бавно от обикновено през все още спящият град.

— Да не би да си запланувала да излезем от Форкс преди да се здрачи?

— Тази кола е достатъчно стара, за да бъде дядо на твоята кола — имай малко респект — отвърнах му аз.

Скоро бяхме излезли от границите на града, въпреки съмненията му. Дебели стволове и покрити със зелен мъх пънове заместиха моравите и къщите.

— Завий надясно по сто и десета — инструктира ме той, точно когато щях да попитам. Подчиних се тихомълком. — И сега караш, докато настилката свърши.

Можех да чуя усмивка в гласът му, но прекалено ме беше страх да не изляза от пътя, за да погледна и да се уверя.

— И какво има в края на настилката? — зачудих се аз.

— Пътека.

— Ще се катерим? — Слава Богу, че обух маратонки.

— Това проблем ли е? — Звучеше така, сякаш го е очаквал.

— Не — опитах се да излъжа уверено. Но ако си мислеше, че пикапът ми е бавен…

— Не се тревожи, само около осем километра са, пък и ние не бързаме.

Осем километра. Не отговорих, за да не чуе как гласът ми се пропуква от паника. Осем километра от заплашителни корени и коварни камъни, които се опитват да уловят глезените ми или да ме осакатят по някакъв друг начин. Това щеше да е унизително.

Пътувахме мълчаливо, докато обмислях предстоящият ужас.

— За какво си мислиш? — попита нетърпеливо той след малко.

— Просто се чудех къде отиваме — излъгах отново.

— На едно място, където обичам да ходя, когато времето е хубаво. — И двамата погледнахме към прозорците към разсейващите се облаци след като каза това.

— Чарли каза, че щяло да е топло днес.

— А ти каза ли на Чарли какво си намислила? — попита той.

— Мне.

— Но Джесика си мисли, че отиваме заедно до Сиатъл? — Той изглеждаше зарадван от идеята.

— Не, казах й, че сме отменили плановете си… което си е истина.

— Никой не знае, че си с мен? — Сега беше ядосан.

— Зависи… предполагам, че си казал на Алис?

— Това много помага, Бела — сряза ме той.

Престорих се, че не съм го чула.

— Форкс толкова ли те депресира, че обмисляш самоубийство? — настоя той, когато го игнорирах.

— Ти спомена, че може да ти навлече неприятности… да ни видят публично — напомних му аз.

— Значи се тревожиш, че можеш да навлечеш неприятности на мен — ако ти не се прибереш вкъщи? — Гласът му все още беше ядосан и хапещо саркастичен.

Кимнах, като държах очите си на пътя.

Той промърмори нещо изпод дъха си, като говореше толкова бързо, че не му разбрах.

Мълчахме през останалата част от пътуването. Можех да усетя струята от гневно неодобрение от него, и затова и не можех да измисля какво да кажа.

И след това пътят свърши, стягайки се в малка пешеходна пътечка с малко дървено означение. Паркирах под дърветата и излязох, уплашена, защото той ми беше ядосан, а вече нямах шофирането като извинение да не гледам към него. Беше топло сега, много по-топло откакто бях пристигнала във Форкс, почти влажно под облаците. Свалих пуловера си и го завързах около кръста си, доволна, че носех лека блуза без ръкави —