Здрач

същество. Копнея за компанията ти прекалено много, за да направя това, което би трябвало.

— Радвам се.

— Недей! — Той отдръпна ръката си, този път по нежно — гласът му бе по-груб от обичайното. Груб за него, но все още по-красив от който и да е друг човешки глас. Беше ми трудно да съм на една вълна с него — внезапните му смени на настроенията винаги ме оставяха крачка назад, замаяна.

— Не копнея само за твоята компания! Никога не забравяй това. Никога не забравяй, че съм по-опасен за теб от колкото за останалите. — Той се спря, и го видях да се вглежда невиждащо в гората.

Замислих се за момент.

— Не мисля, че разбирам какво точно имаш предвид — поне в последната част — казах аз.

Той погледна обратно към мен и се усмихна, настроението му отново се смени.

— Как да обясня? — замисли се той. — И без да те плаша отново… хмм. — Без да се замисля, той постави отново ръката си в моята — този път я задържах здраво с и двете си длани. Той погледна ръцете ни. — Това е невероятно приятно, топлината — въздъхна той.

Мина още един момент, докато той събираше мислите си.

— Нали знаеш как на всеки му харесва различен вкус? — започна той. — Някои хора обичат шоколадов сладолед, а други предпочитат ягодов?

Кимнах.

— Извинявай за аналогията с храната — не можех да се сетя за друг начин да обясня.

Усмихнах се. Той отвърна печално на усмивката ми.

— Виждаш ли, всеки човек ухае различно, има различна есенция. Ако заключих алкохолик с стая пълна със студена бира, той с удоволствие би я изпил. Но би могъл да устои, ако иска, ако е бивш алкохолик. Сега да кажем, че поставяш в стаята чаша от сто годишно бренди, най-редкият, най-добрият коняк — и изпълниш стаята с ароматът му — как мислиш, че би преживял това?

Стояхме мълчаливо, като се гледахме в очите — опитвахме се да прочетем взаимно мислите си.

Той пръв наруши мълчанието.

— Може би това не е правилното сравнение. Може би би било прекалено лесно да откаже брендито. Може би трябваше да направя алкохолика наркоман вместо това.

— Та това, което казваш е, че аз твоят тип хероин? — подразних го аз, като се опитвах да развеселя настроението.

Той ми се усмихна бързо, като изглежда че оцени усилието ми.

— Да, ти си точно моят тип хероин.

— Това често ли се случва? — попитах аз.

Той погледна към върховете на дърветата, обмисляйки отговорът си.

— Говорих с братята ми за това — той все още се вглеждаше в далечината. — За Джаспър всички вие си приличате. Той се присъедини най-наскоро в семейството ни. За него е трудно да се въздържа изобщо. Не е имал време да развие чувствителност към разликата в миризмите, вкусовете. — Той погледна бързо към мен, изражението му съжалително. — Извинявай — каза той.

— Нямам против. Моля те, не се тревожи, че ще ме обидиш, или изплашиш, или каквото и да е там. Това е начинът, по който мислиш. Мога да те разбера, или поне да се опитам. Просто обясни доколкото можеш.

Той си пое дълбоко въздух и се загледа отново в небето.

— Та Джаспър не беше сигурен дали някога е срещал някой, който е — той се поколеба, търсейки правилната дума, — толкова неустоим, колкото си ти за мен. Което ме кара да си мисля, че не е. Емет е бил по-дълго на влака, така да се каже, и ме разбра какво имам предвид. Той каза, че го е имал два пъти, единият по-силен от другият.

— Ами ти?

— Никога.

Думата увисна за момент в топлият бриз.

— Какво е направил Емет? — попитах аз, като наруших мълчанието.

Не трябваше да задавам този въпрос. Лицето му помръкна, ръката му се сви в юмрук в моята. Той погледна настрани. Изчаках, но той нямаше да ми отговори.

— Предполагам, че знам — накрая казах.

Той вдигна очи — изражението му тъжно, умоляващо.

— Дори и най-силните от нас падат от влака, нали така?

— Какво чакаш? Позволението ми? — Гласът ми бе по-остър, отколкото възнамерявах. Опитах се да направя тонът си по-мил — можех да предположа какво му струва откровеността му. — Имам предвид, това означава ли, че няма надежда? — Колко спокойно съм можела да обсъждам собствената си смърт!

— Не, не! — Гласът му беше мигновено гузен. — Разбира се, че има надежда! Имам предвид, разбира се, че няма… — Той остави изречението да виси. Очите му изгаряха моите. — Нашето е различно. Емет… това са били просто непознати, които е срещнал. Било е преди много години, и той не е бил така… трениран, така предпазлив, какъвто е сега.

Той притихна, докато ме наблюдаваше напрегнато, докато премислях нещата.

— Значи, ако се бяхме срещнали… о, не знам, в тъмна алея или нещо такова… — гласът ми затихна.

— Костваше ми всичко, което имах, за да не скоча по средата на часа пълен с деца и… — Той спря рязко, като извърна поглед. — Когато мина покрай мен, можех да проваля всичко, което Карлайл бе изградил за нас, точно тогава и точно там. Ако не бях отричал жаждата си през последните, е, прекалено много години, нямаше да успея да се спра. — Той замълча, като се мръщеше срещу дърветата.

Той погледна към мен мрачно, когато и двамата си спомнихме.

— Сигурно си си помислила, че съм луд.

— Не можех да разбера защо. Как можа толкова бързо да ме намразиш…

— За мен беше, сякаш ти си някакъв демон, призован право от собственият ми Ад, за да ме унищожи. Мирисът, който идваше от кожата ти… мислех си, че ме доведе до умопомрачение през този ден. В този един час измислих стотици начини да те подмамя от стаята, за да дойдеш с мен, да те хвана сама. И се борих с всеки един от тях, като мислех за семейството си, какво бих им причинил. Трябваше да избягам, да изчезна преди да изговоря думите, които да те накарат да ме последваш…

Той вдигна поглед към слисаното ми изражение, докато се опитвах да възприема горчивите му спомени. Златните му очи ме изгаряха изпод миглите му, хипнотични и смъртоносни.

— Ти щеше да ме последваш — обеща той.

— Без съмнение — опитах се да говоря спокойно.

Той се намръщи на ръцете ми, като ме освободи от силата на погледа си. — И тогава, когато се опитвах да пренаредя програмата си в безсмислен опит да те избегна, ти беше там — в близост в онази малка, топла стая, мирисът ти беше влудяващ. Насмалко да те взема още тогава. Имаше само още един крехък човек там — толкова лесен за елиминиране.

Потреперих под топлото слънце, като виждах спомените си с наново през неговите очи, едва сега усещайки опасността. Горката госпожица Коуп — потреперих отново при мисълта колко близо съм била до нехайната отговорност за смъртта й.

— Но устоях. Не знам как. Насилих се да не те чакам, да не те последвам след училище. Беше по-лесно навън, когато не можех да те усетя повече, да мисля по-ясно, да взема правилните решения. Оставих останалите до вкъщи — бях прекалено засрамен, за да им кажа колко съм слаб, само усетиха, че нещо не е както трябва — и отидох право към Карлайл, в болницата, за да му кажа, че заминавам.

Изгледах го изненадана.

— Разменихме си колите — той имаше бензин до горе, а аз не исках да спирам. Не смеех да се прибера вкъщи, да се изправя в лице с Есме. Тя нямаше да ме остави да си тръгна, без да направи сцена. Щеше да се опита да ме убеди, че не е нужно… До следващата сутрин бях в Аляска. — Той звучеше засрамен, сякаш бе признал голямо малодушие. — Прекарах два дни там с някои стари познати… но бях обзет от носталгия по дома. Мразех се задето бях разстроил Есме и останалите, осиновеното ми семейство. В чистият въздух на