Здрач

планините ми беше трудно да повярвам, че си толкова неустоима. Убедих се, че бе проява на слабост да избягам. И преди се бях справял с изкушенията, не от такава величина, дори не беше близо, но аз бях силен. Че коя беше ти, едно незначително малко момиче… — ухили се той внезапно, — … да ме прогони от мястото, където исках да съм? Затова се върнах… — Той се загледа в пространството.

Не можех да говоря.

— Взех предпазни мерки, ловувах, хранех се повече от обикновено преди да те видя отново. Бях сигурен, че съм достатъчно силен, за да те третирам като всеки друг човек. Бях прекалено арогантен. Без съмнение беше сложно, защото не можех просто да прочета мислите ти, да знам каква е реакцията ти към мен. Не бях свикнал да вземам такива заобиколни мерки, като да подслушвам думите ти в умът на Джесика… а нейният ум не е много оригинален, и беше досадно да се унижавам до това. А и не можех да знам дали наистина имаш предвид това, което казваш. Всичко това беше крайно дразнещо. — Той се намръщи при мисълта. — Исках да забравиш отношението ми от първият ден, ако бе възможно, затова се опитах да говоря с теб така, както бих говорил с който и да е. Бях нетърпелив всъщност, като се надявах да дешифрирам някоя от мислите ти. Но ти беше прекалено интересна, осъзнах, че съм погълнат от изразяването ти… и от време на време раздвижваше въздуха с ръка или с косата си, и мирисът пак ме зашеметяваше… Разбира се, ти бе почти прегазена до смърт пред очите ми. По-късно измислих едно наистина добро обяснение за начина, по който бях реагирал тогава — защото, ако не те бях спасил, ако кръвта ти беше разляна пред мен, не мисля, че бих се спрял да разкрия какви сме всъщност. Обаче се сетих за това извинение по-късно. По онова време, единственото, което можех да мисля е, „Само не нея“.

Той затвори очи, изгубен в агонизиращото си признание. Слушах го, повече жадна отколкото рационална. Разумът ми казваше, че би трябвало да съм ужасена. Наместо това бях облекчена да разбера най-накрая. И бях изпълнена със съчувствие към страданията му, дори сега, когато признаваше желанието си да отнеме живота ми.

Чак сега възвърнах гласът си, който обаче бе немощен.

— В болницата?

Очите му проблеснаха към мен.

— Бях ужасен. Не можех да повярвам, че ни бях изложил на опасност въпреки всичко, че се бях оставил на твоята власт — от всички възможни хора. Сякаш се нуждаех от още един мотив да те убия. — И двамата трепнахме, когато се изплъзна тази дума. — Но имаше обратният ефект — продължи той бързо. — Скарах се с Розали, Емет и Джаспър, когато те предложиха, че сега му е времето… най-ужасната кавга, която сме имали. Карлайл беше на моя страна, както и Алис — той направи гримаса, когато спомена името й. Не можех да си представя защо. — Есме ми каза да направя това, което сметна за редно, за да ме накара да остана. — Той поклати глава снизходително. — На следващият ден подслушвах умовете на всички, с които говори, шокиран, че държиш на думата си. Не те разбирах изобщо. Но знаех, че не мога да се замесвам повече с теб. Направих всичко възможно, за да стоя колкото се може по-надалеч от теб. И всеки ден ароматът на кожа ти, дъхът ти, косата ти… удряше ме толкова силно, колкото и първият ден.

Той отново срещна очите ми, и неговите бяха неочаквано топли.

— И въпреки това — продължи той, — щеше да се окаже по-добре, ако бях разкрил всички ни в онзи пръв момент, отколкото сега, тук — без свидетели и нищо да ме спре — да те нараня.

— Защо? — бях достатъчно човечна, за да попитам.

— Изабела. — Той произнесе името ми внимателно, след това игриво разроши косата ми със свободната си ръка. Шок премина през тялото ми при небрежното му докосване. — Бела, не бих могъл да живея със себе си, ако някога те нараня. Не знаеш колко много ме измъчваше. — Той погледна надолу, отново засрамен. — Мисълта за теб, неподвижна, бяла, студена… да не видя никога как се изчервяваш ярко отново, никога да не зърна онзи блясък на интуицията в очите ти, когато разкриеш преструвките ми… би било непоносимо. — Той вдигна възхитителните си, измъчени очи към мен. — Ти си най-важното нещо за мен сега. Най-важното нещо за мен изобщо.

Главата ми се въртеше от рязката смяна на посоката, която разговорът ни бе поел. От веселата тема за неизбежната ми смърт, внезапно се обяснявахме един на друг. Той чакаше, и въпреки че гледах надолу към ръцете ни между нас, знаех че златните му очи са върху мен.

— Ти вече знаеш какво чувствам аз, разбира се — накрая казах. — Аз съм тук… което, грубо преведено, означава, че предпочитам да умра, отколкото да стоя далеч от теб. — Намръщих се. — Аз съм идиот.

— Наистина си идиот — съгласи се той през смях. Очите ни се срещнаха и аз също се засмях. Смеехме се заедно на идиотщината и на очевидната невъзможност на подобен момент по това време.

— И така лъвът се влюби в агнето… — промърмори той. Погледнах настрани, скривайки очите си тъй като се развълнувах от думата.

— Какво глупаво агне — въздъхнах аз.

— Какъв извратен, мазохистичен лъв. — Той се вгледа в тъмната гора за дълъг момент, и аз се зачудих къде са го отвели мислите му.

— Защо…? — започнах аз, и след това замълчах, несигурна как да продължа.

— Да?

— Кажи ми защо избяга от мен преди малко?

— Знаеш защо — усмивката му отслабна.

— Не, имам предвид, къде точно сгреших? Виждаш ли, трябва да съм подготвена, затова е по-добре да знам какво не трябва да правя. Това, например — погалих опакото на ръката му — изглежда е наред.

Той се усмихна отново.

— Не си направила нищо лошо, Бела. Вината е моя.

— Но аз искам да помогна, ако мога, за да не го правя толкова трудно за теб.

— Е… — той се замисли за момент. — Беше по-скоро близостта ти. Повечето хора инстинктивно се отдръпват от нас, сякаш отблъснати от неземността ни… Не очаквах да се приближиш толкова. А и мирисът на гърлото ти. — Той се спря, като погледна да види дали ме е разстроил.

— Добре тогава — казах вятърничаво, като се опитвах да облекча внезапно напрегнатата атмосфера. Свих брадичката си. — Няма повече гърло.

Проработи — той се засмя.

— Не, наистина, бях по-скоро изненадан.

Той вдигна свободната си ръка и я постави нежно върху шията ми. Стоях неподвижно, студът на допирът му бе естествено предупреждение — предупреждение, което ми казваше да съм ужасена. Но нямаше чувство на страх в мен. Но имаше, въпреки това, други чувства…

— Виждаш ли — каза той. — Всичко е наред.

Кръвта ми препускаше и ми се иска да можех да я забавя, като усещах, че това навярно прави всичко много по-трудно — туптенето на пулса във вените ми. Определено можеше да го чуе.

— Руменината на страните ти е очарователна — промърмори той. Той нежно освободи и другата си ръка. Ръцете ми увиснаха в скута ми. Той нежно докосна бузата ми, след което задържа лицето ми в мраморните си ръце. — Стой мирно — прошепна той, сякаш не бях замръзнала вече.

Бавно, без да откъсва очи от моите, той се наведе към мен. След това внезапно, но много внимателно, той опря студената си буза срещу вдлъбнатината в основата на гърлото ми. Не можех да помръдна дори и да исках. Заслушах се в звука на равното му дишане, като гледах как слънцето и вятъра си играят с бронзовата му коса, по-човешка от която и да е друга част в него.

Преднамерено бавно, ръцете му се спуснаха отстрани на шията ми. Трепнах и го чух да улавя дъха си. Но ръцете му не спряха, докато бавно се придвижиха към раменете ми, и след това спряха.

Лицето му се придвижи, носът му опираше ключицата ми. Той се установи с едната страна на лицето му притисната леко срещу гръдният ми кош.

Той слушаше сърцето ми.

Въздъхна.

Не знаех колко време стояхме без да се движим. Можеха да бъдат часове. Евентуално туптенето на пулсът ми се забави, но той не мръдна, нито проговори, докато ме държеше. Знаех, че във всеки момент