Беше превключил на радио, което пускаше шлагери, и припяваше на една песен, която не бях чувала. Знаеше всяка дума.
— Харесваш музиката от петдесетте? — попитах аз.
— Музиката през петдесетте беше хубава. Много по-добра от шейсетте или седемдесетте, блях! — Той потрепера. — Осемдесетте бяха поносими.
— Ще ми кажеш ли някога на колко си години? — попитах несигурно, защото не исках да развалям жизнерадостното му настроение.
— Има ли такова значение? — Усмивката му, за мое облекчение, си остана непомрачена.
— Не, но все още се чудя… — Направих гримаса. — Няма нищо като една нерешена загадка, която да те държи буден през нощта.
— Питам се дали ще те разстрои — говореше той на себе си. Загледа се в слънцето — минутите минаваха.
— Пробвай ме — казах накрая.
Той въздъхна, след което ме погледна в очите, изглежда напълно забравил пътя за известно време. Каквото и да е видял, сигурно го е окуражило. Той се взря в слънцето — светлината на залязващото кълбо блестеше от кожата му в рубинен блясък — и заговори.
— Роден съм в Чикаго през 1901. — Той се спря и ме погледна с ъгълчето на очите си. Лицето ми бе внимателно неизненадано, търпеливо за останалото. Той се усмихна лекичко и продължи. — Карлайл ме откри в една болница през лятото на 1918. Бях на седемнайсет и умирах от испанският грип.
Той ме чу да си поемам дъх, макар звукът да бе неуловим за моите уши. Той отново се вгледа в очите ми.
— Не си спомням много добре — беше много отдавна, а човешките спомени постепенно изчезват. — Той се бе изгубил в мислите си за кратко време преди да продължи. — Все пак си спомням как се чувствах, когато Карлайл ме спаси. Не е нещо лесно, нито нещо, което би могъл да забравиш.
— Родителите ти?
— Вече бяха починали от болестта. Бях сам. Затова ме бе избрал. В целият хаос от епидемията никой не би разбрал, че ме няма.
— Той как те… спаси?
Минаха няколко секунди преди да отговори. Изглежда подбираше внимателно думите си.
— Беше трудно. Няма много от нас, които да притежават нужната сдържаност, за да го изпълнят. Но Карлайл винаги е бил най-хуманният, най-състрадателният от нас… Не мисля, че би могла да откриеш някой като него през цялата история. — Той замълча. — За мен беше изключително много, много болезнено.
Можех да разбера от положението на устните му, че няма да каже нищо повече по темата. Потиснах любопитството си, което обаче продължаваше да гори. Имах много неща за премисляне по тази особена тема, неща които чак сега започнах да осъзнавам. Няма съмнение, че бързият му ум бързо е схванал всеки аспект, който ми убягваше.
Нежният му глас прекъсна мислите ми.
— Самотата го е подтикнала. Обикновено това е причината зад избора. Бях първият в семейството на Карлайл, въпреки че той скоро след това откри Есме. Тя паднала от скала. Занесли я право в моргата на болницата, макар някак си сърцето й още да биело.
— Значи трябва да умираш, за да станеш… — Никога не казвахме думата, така че не посмях да я използвам сега.
— Не, просто Карлайл си е такъв. Никога не би го сторил с някой, който има друг избор. — Уважението в гласът му винаги бе значително, когато говореше за човека, който му бе като баща. — Въпреки че той казва, че е по-лесно — продължи той, — ако кръвта е по-слаба. — Той погледна към сега тъмният път, и можех да усетя как темата се затваря отново.
— Ами Емет и Розали?
— Карлайл доведе Розали следваща в семейството ни. Чак по-късно осъзнах, че той се надяваше тя да бъде за мен това, което беше Есме за него — той внимаваше с мислите си около мен. — Той извъртя очи. — Но тя не ми е била никога нищо повече от сестра. Само след две години по-късно тя откри Емет. Беше на лов — бяхме в Апалачите тогава — и тя го открила точно преди една мечка да го довърши. Тя го занесла обратно при Карлайл, повече от стотици километри, като се страхувала, че няма да се справи сама. Едва сега започвам да предполагам колко трудно е било това пътуване за нея. — Той хвърли многозначителен поглед в моята посока, и повдигна ръцете ни, все още сключени заедно, за да докосне бузата ми с опакото на ръката си.
— Но е успяла — насърчих го аз, отмествайки поглед от неустоимата красота на очите му.
— Да — прошепна той. — Видяла е нещо в лицето му, което й е дало достатъчно сили. И са заедно оттогава. Понякога живеят отделно от нас, като женена двойка. Но за колкото по-млади се преструваме, толкова по-дълго време можем да останем на някое дадено място. Форкс изглеждаше идеално, затова всички се записахме в гимназията. — Той се засмя. — Предполагам, че ще трябва да повторим сватбата им след няколко години
— Алис и Джаспър?
— Алис и Джаспър са две много редки същества. И двамата са развили съвест, както я наричаме, без външна насока. Джаспър принадлежеше на… друго семейство, на
— Сериозно? — прекъснах възхитено аз. — Но ти каза, че си единственият, който може да чете мислите на хората.
— Това е така. Тя знае други неща. Тя
Челюстта му се стегна когато каза това и очите му се стрелнаха към лицето ми и обратно толкова бързо, че не бях сигурна дали не съм си го въобразила.
— Какви неща вижда тя?
— Видяла е Джаспър и е знаела, че той я търси, преди той сам да разбере това. Видяла е Карлайл и семейството ни, и те тръгнали да ни търсят. Най е чувствителна към нечовеци. Винаги вижда, например, когато друга група от нашият вид идва насам. И дали не представляват някаква заплаха.
— Има ли много от… вашия вид? — Бях изненадана. Колко ли от тях можеха да се разхождат сред нас незабелязано?
— Не, не много. Но повечето не се заседяват на едно място. Само тези като нас, които са се отказали да ловуват хора — многозначителен поглед в моя посока, — могат да живеят с хора за продължително време. Открили сме само едно семейство като нашето, в едно малко селце в Аляска. Живяхме заедно за известно време, но бяхме толкова много, че започнаха да ни забелязват. Тези, които живеят… различно, имат навика да се държат един за друг.
— А останалите?
— Номади, пред повечето време. Всички сме живели по този начин по някое време. Започва да става еднообразно като всичко останало. Но се засичаме с другите от време на време, защото повечето от нас предпочитат да живеят на север.
— И защо така?
Вече бяхме паркирали пред къщата ми, и той бе изключил пикапа. Беше много тихо и тъмно — нямаше луна. Лампата под навеса не светеше, така че знаех, че баща ми още не си е вкъщи.
— Беше ли си отворила очите този следобед? — подразни ме той. — Мислиш ли, че бих могъл да се разхождам по улиците на слънчевата светлина без да предизвикам катастрофи на пътя? Има причина да сме избрали Олимпийският полуостров, едно от най-мрачните места на света. Приятно е да можеш да излезеш навън през деня. Няма да повярваш колко се изморяваш от нощното време след осемдесет години.
— Значи оттам идват легендите?
— Вероятно.
— И Алис ли е дошла от друго семейство като Джаспър?
— Не, и това
