знае кой я е създал. Събудила се е сама. Който и да я е направил, е избягал, и никой от нас не знае защо, или как е могъл. Ако нямаше тази дарба, ако не бе видяла Джаспър и Карлайл и не знаеше, че някой ден ще стане една от нас, вероятно щеше да се превърне в свирепо чудовище.
Имаше толкова много за премисляне, толкова много неща, които исках да попитам. Но, за мой голям срам, стомахът ми изкъркори. Бях толкова заинтригувана, че дори не осъзнах, че съм огладняла. Едва сега усетих, че умирам от глад.
— Извинявай, задържам те от вечерята.
— Добре съм, наистина.
— Никога не съм прекарвал много време около някой, който яде храна. Забравям.
— Искам да остана с теб. — Беше ми по-лесно да го кажа в тъмното, като знаех, че гласът ми ще ме предаде, безнадеждната ми пристрастеност към него.
— Не може ли да вляза? — попита той.
— Искаш ли? — Не можех да си го представя, това божествено същество да седи на порутеният кухненски стол на баща ми.
— Да, ако няма проблеми. — Чух вратата да се затваря тихо, и почти веднага той бе пред моята врата, за да ми я отвори.
— Колко човешко — похвалих го аз.
— Определено се връщам в ритъма обратно.
Той вървеше до мен в нощта, толкова тихо, че ми се наложи да хвърлям поглед, за да се убедя, че е още там. В тъмното изглеждаше много по-нормален. Все още блед, все още приказен в красотата си, но вече не бе фантастичното блещукащо същество от слънчевият ни следобед.
Той ме изпревари пред вратата и ми я отвори. Застинах по средата на прага.
— Вратата отключена ли беше?
— Не, използвах ключа под корниза.
Влязох вътре, включих лампата под навеса, и се обърнах да го изгледам с повдигнати вежди. Бях сигурна, че не съм използвала ключа пред него.
— Беше ми любопитно.
— Шпионирал си ме? — Някак си не можех да докарам нужната ярост на гласът си. Бях поласкана.
Той изобщо не бе възмутен.
— Че какво друго имам за правене през нощта?
Оставих го намира за момент и отидох към кухнята. Той вече беше там преди мен, без да се нуждае от упътвания. Седна точно на същият стол, в който се опитвах да си го представя. Красотата му освети кухнята. Отне ми малко време преди да мога да отместя поглед.
Концентрирах се върху вечерята си, като извадих вчерашната лазаня от хладилника, поставих парче върху чиния и го затоплих в микровълновата. То се въртеше, докато изпълваше кухнята с миризмата на домати и риган. Не свалих очи от чинията си, докато говорех.
— Колко често? — попитах небрежно.
— Хмм? — Звучеше сякаш съм го измъкнала от други мисли.
Все още не се бях обърнала.
— Колко често идваше тук?
— Идвах тук почти всяка вечер.
Завъртях се поразена.
— Защо?
— Интересна си, когато спиш. — Говореше делово. — Говориш.
— Не! — ахнах аз, горещина заля лицето ми чак до линията на косата ми. Сграбчих края на барплота за опора. Знаех, че говоря в съня си, разбира се — майка ми все ме дразнеше за това. Макар че не мислех, че това е нещо, за което ще се тревожа тук.
Изражението му веднага се преобрази в огорчение.
— Много ли си ми ядосана?
— Това зависи! — Чувствах се и звучах, сякаш някой ми беше изкарал въздуха.
Той почака.
— От? — притисна той.
— Какво си чул! — нададох вой аз.
Моментално, безшумно, той бе застанал до мен, взел ръцете ми в внимателно в своите.
— Не се разстройвай! — помоли той. Той смъкна лицето си на нивото на очите ми, задържайки погледа ми. Бях засрамена. Опитах се да погледна настрани. — Майка ти ти липсва — прошепна той. — Тревожиш се за нея. А когато вали, шумът те кара да се въртиш неспокойно. Преди говореше много за дома, но вече не чак толкова. Веднъж каза „Прекалено е
— Нещо друго? — настоях аз.
Той знаеше какво целя.
— Е, каза името ми — призна той.
Въздъхнах победено.
— Много ли?
— Колко много имаш предвид под „много“ по-точно?
— О, не! — сведох глава аз.
Той ме придърпа към гърдите си, нежно, естествено.
— Не се притеснявай — прошепна той в ухото ми. — Ако можех да сънувам изобщо, щях да сънувам теб. И не ме е срам от това.
Тогава и двамата чухме звукът на гумите по тухлената алея, и видяхме светлините на фаровете през предните прозорци надолу по коридора. Замръзнах на място в ръцете му.
— Баща ти трябва ли да знае, че съм тук? — попита той.
— Не съм сигурна… — Опитах се да го обмисля бързо.
— Някой друг път тогава…
И останах сама.
— Едуард! — изсъсках аз.
Чух призрачен кикот и нищо друго.
Ключът на баща ми отключи вратата.
— Бела? — извика той. И преди ме беше дразнело — кой друг би могъл да е?
— Тук съм. — Надявах се, че не можеше да чуе истеричната нотка в гласът ми. Взех вечерята си от микровълновата и седнах на масата, тъкмо когато той влезе. Стъпките му ми се сториха много шумни след денят ми с Едуард.
— Ще ми сипеш ли малко от това? Като пребит съм. — Той настъпи тока на ботушите си, за да ги свали, като се държеше за опора на стола на Едуард.
Взех храната си с мен, като я излапах набързо, когато му сложих вечерята. Изгори ми езика. Напълних две чаши с мляко, докато лазанята се затопляше, и изгълтах моето за да изгася огъня. Като свалих чашата, забелязах че млякото се разтресе и осъзнах, че ръката ми трепери. Чарли седна на стола и контраста между него и предишният му наемател беше комичен.
— Благодаря — каза той, когато му сервирах храната на масата.
— Как мина денят ти? — попитах аз. Думите ми бяха забързани — умирах да избягам в стаята си.
— Добре. Имахме добър улов… ами ти? Свърши ли всичко, което искаше?
— Всъщност не — беше прекалено хубаво навън, за да остана в къщата. — Взех си още едно голямо парче.
— Беше хубав ден — съгласи се той.
Какво подценяване, помислих си аз.
Като приключих и с последната хапка от лазанята, вдигнах чашата и доизпих останките от млякото ми.
Чарли ме изненада като се оказа наблюдателен.
— Бързаш ли?
