Здрач

— Да? — прошепна той.

— Защо е така — гласът ми потрепери, засрамвайки ме, — как мислиш?

Почувствах трепета на дъхът му срещу шията ми, когато той се засмя.

— Съзнанието над материята.

Дръпнах се назад — докато се движех, той замръзна — и повече не можех да чуя звукът на дишането му.

Гледахме се предпазливо един друг за момент и след това, когато стисната му челюст постепенно се разхлаби, изражението му стана озадачено.

— Нещо грешно ли направих?

— Не — обратното. Влудяваш ме — обясних аз.

Той обмисли това за момент, а когато проговори звучеше доволен.

— Наистина ли? — триумфираща усмивка бавно освети лицето му.

— Аплодисменти ли очакваш? — попитах саркастично.

Той се ухили.

— Просто съм приятно изненадан — поясни той. — През последните сто години или някъде там — подразни ме той, — никога не си бях представял подобно нещо. Не вярвах, че някога ще открия някой, с когото искам да съм… по някакъв друг начин освен братята и сестрите ми. И след това да открия, макар и това всичко да е ново за мен, че съм добър в това… да бъда с теб…

— Ти си добър във всичко — изтъкнах аз.

Той сви рамене, като позволи това, и двамата се засмяхме тихо.

— Но как може да ти е толкова лесно сега? — притиснах аз. — Този следобед…

— Не е лесно — въздъхна той. — Но този следобед аз все още бях… нерешителен. Извинявам се за това, беше непростимо да се държа така.

— Не непростимо — възразих аз.

— Благодаря ти. — Той се усмихна. — Виждаш ли — продължи той, гледайки надолу, — не бях сигурен дали съм достатъчно силен… — Той взе едната ми ръка и я притисна към лицето си. — И докато все още съществуваше тази възможност да… надделея — той вдиша мириса на китката ми — аз бях… податлив. Докато не реших, че съм достатъчно силен, че няма вероятност да го направя… че някога ще…

Не го бях виждала досега така да се бори с думите си. Беше толкова… човешко.

— Та значи няма такава вероятност?

— Съзнанието над материята — повтори той, като се усмихваше, зъбите му блестяха дори в мрака.

— Уау, това беше лесно — казах аз.

Той отметна глава назад и се засмя, тихо като шепот, но все пак изпълнено с живот.

— Лесно ти е на теб! — поправи той, като докосна върха на носа ми с пръста си.

И след това лицето му бе внезапно сериозно.

— Опитвам се — прошепна той, гласът му изпъстрен с болка. — Ако стане… прекалено много, убеден съм, че ще мога да напусна.

Намръщих се. Не ми харесваше разговорът за напускане.

— И ще бъде още по-трудно утре — продължи той. — Мирисът ти беше в главата ми цял ден, а и съм станал невероятно по-малко чувствителен. Ако съм далеч от теб за какъвто и да е период от време, ще ми се наложи да започна от начало. Макар и не точно от чернова, струва ми се.

— Не си тръгвай тогава — отговорих аз, без да мога да скрия копнежа в гласът си.

— Това ме устройва — отвърна той, лицето му се успокои в нежна усмивка. — Носи оковите — аз съм твой затворник. — Но белите му ръце се сключиха като белезници около моите китки, докато говореше. Той се засмя с тихият си, мелодичен смях. Беше се смял повече тази вечер, отколкото през цялото време, което бяхме прекарали заедно.

— Изглеждаш по-… оптимистичен от обичайното — забелязах аз. — Не съм те виждала такъв досега.

— Не трябва ли да е така? — Той се усмихна. — Величието на първата любов, и така нататък. Невероятно е, не е ли, разликата между това да четеш за нещо, да го видиш в картините, и да го преживееш?

— Много различно — съгласих се аз. — Много по-мощно, отколкото си бях представяла.

— Като например — думите му излизаха бързо сега, трябваше да се концентрирам, за да ги уловя, — чувството на ревност. Чел съм за него стотици хиляди пъти, виждал съм актьори да го изиграват в хиляди различни пиеси и филми. Мислех си, че напълно разбирам това чувство. Но то ме шокира… — Той направи физиономия. — Спомняш ли си денят, в който Майк те покани на танците?

Кимнах, макар че си спомнях този ден по други причини.

— Денят, в който отново започна да ми говориш.

— Бях изненадан от лумналото негодувание, почти ярост, което почувствах — отначало не можех да разбера какво е. Беше ми дори още по-тежко от обичайното, че не можех да разбера какво си мислиш, защо му отказваш. Дали беше заради приятелката ти? Да не би да имаше някой друг? Знаех, че нямам право да ме е грижа. Опитах се да не ме е грижа. И тогава опашката започна да се заформя — изсмя се той. Намръщих се в тъмното. — Изчаквах, неразумно загрижен да чуя какво ще им кажеш, да наблюдавам изражението ти. Не можех да отрека облекчението, което изпитах, като виждах раздразнението по лицето ти. Но не можех да съм сигурен. Това беше първата вечер, когато дойдох тук. Цяла нощ се борех, докато те гледах как спиш, с бездната между това, което знаех, че е правилно, морално, етично, и това, което исках. Знаех си, че ако продължа да те игнорирам, както и трябваше да направя, или ако заминех за няколко години, докато ти не си тръгнеш, че някой ден ще кажеш „да“ на Майк или някой като него. Това ме вбесяваше. И тогава — прошепна той, — докато ти спеше, каза моето име. Каза го толкова ясно, че отначало си помислих, че си се събудила. Но ти се въртеше неспокойно и промълви името ми още един път и въздъхна. Чувството, което премина през мен беше обезсилващо, замайващо. И разбрах, че не мога да те игнорирам вече. — Той беше мълчалив за момент, вероятно се бе заслушал във внезапно неравното ми сърцебиене. — Но ревността… е странно нещо. Толкова по-могъщо, отколкото си мислех. И ирационално! Тъкмо преди малко, когато Чарли те попита за онзи долен Майк Нютън… — Той поклати ядосано глава.

— Трябваше да се досетя, че ще подслушваш — изохках аз.

— Разбира се.

— Макар че това те е накарало да ревнуваш, така ли?

— Нов съм в това — ти възвръщаш човека в мен, и всичко се усеща по-силно, защото е ново.

— Но сериозно — подразних го аз, — това да те притеснява, след като чух, че Розали — Розали, олицетворението на чистата красота, Розали — е била предназначена за теб. С Емет или без Емет, как мога да се сравнявам с това?

— Няма място за сравнение — зъбите му проблеснаха. Той преметна уловената ми ръка през гърба си и ме притисна към себе си. Стоях доколкото можех неподвижно, дори дишах внимателно.

— Знам, че няма място за сравнение — промърморих срещу студената му кожа. — Това е проблемът.

— Разбира се, Розали е красива по нейният си начин, но дори и да не ми беше като сестра, дори и Емет да не й принадлежеше, тя никога нямаше да притежава една десета, не, една стотна от начина, по който ти ме привличаш. — Той беше сериозен сега, замислен. — Почти деветдесет години съм се скитал из моят вид, и твоят… през цялото време си мислех, че съм завършен така както съм, без да осъзнавам какво търся. И не откривах нищо, защото още не си била жива.

— Не ми се струва честно — прошепнах аз, лицето ми още почиваше върху гърдите му, докато слушах дишането му. — На мен изобщо не ми се е налагало да чакам. Защо пък на мен трябва да ми се размине толкова лесно?

— Права си — съгласи се той развеселено. — Определено трябва да направя нещата по-трудни за теб. — Той освободи едната си ръка, като пусна китката ми, само за да я поеме внимателно в другата си ръка. Той погали мократа ми коса нежно, от върха на главата ми до кръста ми. — Ти трябва само да рискуваш живота си всяка секунда, която прекарваш с мен, това съвсем не е много. Само обръщаш гръб на