Здрач

невъзможна, затова я издърпах назад в опашка.

— Добре. — Заподскачах надолу по стъпалата. — Изглеждам прилично.

Той чакаше в края на стъпалата, по-близо отколкото очаквах, и се сблъсках в него. Той ме задържа на място, като ме държеше на внимателно разстояние за няколко секунди преди внезапно да ме придърпа по- близо.

— Отново грешиш — прошепна той в ухото ми. — Изглеждаш напълно неприлично — никой не би трябвало да е толкова съблазнителен, чак не е честно.

— Как така съблазнителна? — попитах аз. — Мога да се преоблека…

Той въздъхна, поклащайки глава.

— Такова си глупаче. — Той притисна студените си устни деликатно към челото ми, и стаята се завъртя. Мирисът на дъхът му блокира способностите ми да мисля.

— Да ти обясня ли как ме изкушаваш? — попита той. Въпросът бе напълно риторичен. Пръстите му проследиха бавно гърбът ми надолу, дъхът му идваше накъсан срещу кожата ми. Ръцете ми бяха отпуснати върху гърдите му и отново се почувствах замаяна. Той наведе бавно глава и докосна със студените си устни моите за втори път, много предпазливо, разтваряйки ги леко.

И тогава припаднах.

— Бела? — Гласът му беше разтревожен, когато той ме улови и ме задържа изправена.

— Ти… ме… накара… да припадна — обвиних го замаяно.

— Какво ще те правя? — изстена той в гневът си. — Вчера те целувам и ти ме нападаш! Днес припадаш върху мен!

Засмях се слабо, като оставих ръцете му да ме поддържат, докато главата ми се въртеше.

— И после съм било добър във всичко — въздъхна той.

— Това е проблемът. — Все още бях замаяна. — Ти си много добър. Прекалено много добър.

— Лошо ли ти е? — попита той — и преди ме беше виждал такава.

— Не — това не беше изобщо същият тип припадане. Не знам какво се случи. — Поклатих съжалително глава. — Мисля, че забравих да дишам.

— Няма да те водя никъде в това състояние.

— Добре съм — настоях аз. — Семейството ти ще си помисли, че съм луда така или иначе, така че каква е разликата?

Той прецени изражението ми за момент.

— Много съм пристрастен към този цвят на кожата ти — изтърси той внезапно. Изчервих се от удоволствие и погледнах настрани.

— Виж, опитвам се усилено да не мисля за това, което ще направя, затова може ли да тръгваме вече? — попитах аз.

— И ти се тревожиш не защото се отправяш да се запознаеш с цяло домочадие вампири, а защото мислиш, че тези вампири няма да те одобрят, така ли?

— Точно така — отвърнах незабавно, като скрих изненадата си от небрежното му използване на думата.

Той поклати глава.

— Невероятна си.

Докато той караше пикапът ми през главната част на града, осъзнах, че си нямам и на представа къде живее той. Преминахме моста на река Калая, като пътят завиваше северно, къщите покрай нас се отдалечаваха повече една от друга, ставаха по-големи. И после бяхме преминали покрай всички къщи, като карахме през мъглявата гора. Опитвах се да реша дали да попитам или да бъда търпелива, когато той зави рязко по един неасфалтиран път. Беше немаркиран, почти невидим сред папратите. Гората се издигаше от двете ни страни, като оставяше пътя пред нас едва забележим до няколко метра, докато се извиваше, подобно на змия, около древните дървета.

И тогава, след няколко километра, дърветата се разредиха, и се оказахме внезапно на малка поляна, или беше всъщност морава? Мракът на гората не беше омекнал, въпреки че имаше шест антични кедрови дървета, които хвърляха сянка върху цял акър с обширният размах на клоните си. Дърветата държаха защитната си сянка около стените на къщата, която се издигаше измежду тях, като правеше ненужна дебелата ограда, която се обвиваше около първият етаж.

Не знам какво бях очаквала, но определено не беше това. Къщата беше вечна, грациозна и вероятно на около стотина години. Беше боядисана в меко, обезцветено бяло, на три етажа, правоъгълна и с добри пропорции. Прозорците и вратите или бяха част от оригиналната структура или перфектно разширение. Пикапът ми беше единствената видима кола. Можех да чуя близката река, скрита в неизвестността на гората.

— Уау.

— Харесва ли ти? — Той се усмихна.

— Има… определен чар.

Той подръпна краят на опашката ми и се засмя тихо.

— Готова? — попита той, като отваряше вратата ми.

— Никак даже — да тръгваме. — Опитах да се засмея, но смехът сякаш бе заседнал в гърлото ми. Пригладих нервно косата си.

— Изглеждаш прекрасно. — Той взе ръката ми с лекота, без дори да се замисля.

Преминахме тъмната сянка към оградата. Знаех, че може да усети напрежението ми — палецът му правеше успокоителни кръгови движения по ръката ми.

Той ми отвори вратата.

Отвътре беше дори още по-изненадващо, по-малко предвидимо от външната част. Беше много светло, много открито, и много голямо. Сигурно това първоначално са били няколко стаи, но стените са били премахнати от първият етаж, за да се създаде едно обширно място. Задната южна стена бе напълно заменена със стъкло и там, отвъд сенките на кедровите дървета, голата морава се простираше до широката река. Масивно извито стълбище доминираше западната част на стаята. Стените, високият таван, дървеният под и дебелите килими бяха във вариращи нюанси на бялото.

Чакащи да ни посрещнат, застанали точно от ляво на вратата, на издигната част от пода до едно великолепно пиано, бяха родителите на Едуард.

Бях виждала доктор Кълън и преди, разбира се, но нямаше как да не бъда поразена отново от младостта му, от изумителната му перфектност. До него бе застанала Есме, както предположих, единствената от семейството, която не бях виждала. Тя имаше същите бледи, красиви черти като останалите. Нещо в сърцевидното й лице и големите й вълни от мека, карамелено руса коса ми напомниха за актрисите от времето на нямото кино. Беше дребна, стройна, и все пак по-малко ръбата, по-закръглена от останалите. И двамата бяха облечени небрежно в светли тонове, които подхождаха на вътрешният вид на къщата. Те се усмихнаха гостоприемно, но не се приближиха до нас. Предположих, че сигурно се опитват да не ме изплашат.

— Карлайл, Есме — гласът на Едуард наруши краткото мълчание, — това е Бела.

— Добре дошла, Бела. — Стъпката на Карлайл беше премерена, предпазлива, когато ме приближи. Той вдигна плахо ръката си, а аз пристъпих да се здрависам с него.

— Страхотно е да се видим отново, доктор Кълън.

— Моля те, наричай ме Карлайл.

— Карлайл. — Усмихнах му се широко, като внезапната ми увереност ме изненада. Можех да усетя облекчението на Едуард до мен.

Есме се усмихна и пристъпи също напред, протягайки ръка. Студената й, желязна хватка беше точно каквато очаквах.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза искрено тя.

— Благодаря. И на мен ми е приятно да се запознаем. — И това бе така. Все едно се срещах с приказни герои — Снежанка от плът и кръв.

— Къде са Алис и Джаспър? — попита Едуард, но никой не отговори, тъй като те тъкмо се бяха появили на върха на широкото стълбище.