Един момент на безсловесна комуникация премина през нас. Той осъзна, че аз знам, че той крие нещо от мен. Аз осъзнах, че той няма да издаде нищо. Поне не сега.
— Та какво ти казваше Карлайл преди?
Веждите му се свъсиха.
— Забелязала си това, така ли?
Свих рамене.
— Разбира се.
Той ме погледна замислено за няколко секунди преди да отговори.
— Искаше да ми съобщи едни новини — не знаеше дали е нещо, което бих споделил с теб.
— А ще го направиш ли?
— Ще ми се наложи, защото ми предстои да бъда… властно защитнически настроен през следващите няколко дни — или седмици — а не искам да си помислиш, че обикновено съм такъв тиранин.
— Какво е станало?
— Не е станало все още, всъщност. Алис просто вижда едни посетители да идват скоро. Те знаят, че сме тук и са любопитни.
— Посетители?
— Да… е, те не са като нас, разбира се — в навика им за ловуване, имам предвид. Вероятно изобщо няма да се появят в града, но определено няма да те изпусна от погледа си, докато не си тръгнат.
Потреперих.
— Най-накрая една разумна реакция! — промърмори той. — Започвах да си мисля, че нямаш никакво чувство за самосъхранение.
Пропуснах това покрай ушите си, погледнах настрани, като очите ми се плъзгаха по огромната стая.
Той проследи погледа ми.
— Не е това, което очакваше, нали? — той попита със самодоволен глас.
— Не — признах аз.
— Няма ковчези, нито купчинки от черепи по ъглите — дори не мисля, че имаме паяжини… какво разочарование трябва да е това за теб — продължи той лукаво.
Игнорирах дразненето му.
— Толкова е светло… и открито.
Той беше по-сериозен, когато отговори.
— Това е единственото място, където не ни се налага да се крием.
Песента, която той все още свиреше, моята песен, се носеше към края си, като последните ноти зазвучаха по-меланхолично. Последната нота затрептя значително в мълчанието.
— Благодаря ти — прошепнах аз. Осъзнах, че има сълзи в очите ми. Избърсах ги, засрамена.
Той докосна ъгълчето на окото ми, улавяйки една, която бях пропуснала. Той повдигна пръста си, изучавайки капката замислено. След което, толкова бързо, че не можех да съм сигурна, че наистина го е направил, той постави пръста си на устните си, за да я вкуси.
Погледнах го въпросително, а той отвърна на погледа ми за един дълъг момент преди накрая да се усмихне.
— Искаш ли да видиш останалата част на къщата?
— Без ковчези? — проверих аз, като сарказма в гласът ми не скриваше напълно нетърпеливостта ми.
Той се засмя, взе ръката ми и ме отведе от пианото.
— Без ковчези — обеща той.
Изкачихме се по масивното стълбище, като плъзгах ръка нагоре по сатенено гладкият парапет. Дългият коридор на върха на стълбите беше декориран с дърво в цвят на мед, същият като дъските на пода.
— Стаята на Розали и Емет… кабинета на Карлайл… стаята на Алис… — посочваше той, докато минавахме покрай стаите.
Сигурно щеше да продължи, ако не се бях заковала на място в края на коридора, като гледах недоверчиво орнамента, който висеше над главата ми. Едуард се изсмя на обърканото ми изражение.
— Може да се смееш — каза той. — Наистина
Не се разсмях. Ръката ми се насочи механично с един вдигнах пръст, като че ли щях да докосна дървеният кръст, тъмните му шарки контрастираха с по-светлият тон на стената. Не го докоснах, макар да бях любопитна дали старото дърво ще е толкова гладко, колкото изглеждаше.
— Сигурно е много старо — предположих аз.
Той сви рамене.
— От 1630 година, плюс минус няколко години.
Извърнах поглед от кръста, за да го погледна.
— Защо го държите тук? — зачудих се.
— Носталгия. Принадлежало е на бащата на Карлайл.
— Колекционирал е антики? — предположих усъмнена.
— Не. Сам го е издялал. Висяло е на стената над амвона в църквата, където е проповядвал.
Не знаех дали лицето ми е издало шокът ми, но се обърнах обратно към семплият, античен кръст, просто за всеки случай. Бързо направих сметката — кръста беше над триста и седемдесет години. Мълчанието се проточваше, докато се борех умът ми да възприеме понятието за толкова много години.
— Добре ли си? — Той звучеше разтревожен.
— На колко години е Карлайл? — попитах тихо, игнорирайки въпросът му, все още загледана.
— Наскоро отпразнува триста шейсет и вторият си рожден ден — каза Едуард. Погледнах го обратно с милион въпроси в очите си.
Той ме наблюдаваше внимателно, докато говореше.
— Карлайл е роден в Лондон през 1640-те години, струва ми се. Времето не е било толкова акуратно отбелязвано тогава, поне за обикновените хора. Въпреки това е било точно преди властта на Кромуел.
Запазих лицето си спокойно, като чувствах как ме разглеждаше подробно, докато слушах. Беше по- лесно, ако не се опитвах да му вярвам.
— Той е единственият син на англикански свещеник. Майка му е умряла при раждането му. Баща му е бил нетолерантен човек. Когато протестантите се качили на власт, той се ентусиазирал в следването си на италианският католицизъм и други религии. Същото така вярвал силно в съществуването на злото. Той повел много гонения на вещици, върколаци… и вампири. — Застанах много мирно при споменаването на думата. Убедена съм, че забеляза, но той продължи без да спира.
— Изгорил е доста невинни хора — разбира се истинските създания, които е търсел не били толкова лесни за хващане. Когато свещеникът остарял, той сложил покорният си син начело на нападенията. Отначало Карлайл бил разочарование — не е бил бърз в обвиненията си, не е виждал демони там, където не съществували. Но е бил упорит и много по-умен от баща си. Той в действителност открил група от истински вампири, които живеели скрити в каналите на града, които излизали само през нощта, за да ловуват. През дните, когато чудовищата не били просто митове и легенди, много живеели по този начин. Хората, разбира се, се събрали с факлите и вилите си — краткият му смях беше мрачен сега, — и изчакали там, където Карлайл бил видял чудовищата да излизат на улицата. Евентуално, един се появил.
Гласът му беше много тих — напрегнах се, за да уловя думите му.
— Сигурно е бил древен и отслабнал от глад. Карлайл го чул да извиква на латински на останалите, когато усетил миризмата на тълпата. Той побягнал по улиците и Карлайл — тогава е бил на двайсет и три и много бърз — е водел преследването. Съществото е можело с лекота да ги надбяга, но Карлайл мисли, че е бил прекалено гладен, затова се обърнал и атакувал. Той се насочил първо към Карлайл, но останалите били наблизо, затова той се обърнал да се защитава. Той убил двама мъже, и подхванал трети, като оставил Карлайл да кърви на улицата.
Той замълча. Можех да усетя, че той ми спестява нещо от историята, крие го от мен.
— Карлайл знаел какво ще направи баща му. Телата щели да бъдат изгорени — всичко заразено от чудовището трябва да бъде унищожено. Карлайл е действал инстинктивно, за да запази живота си. Той е пропълзял далеч от уличката, докато тълпата преследвала демонът и жертвата му. Той се скрил в една изба и се заровил в гниещи картофи за три дни. Цяло чудо е, че е успял да бъде тих и да остане неоткрит. По
