— Здрасти, Едуард! — извика Алис ентусиазирано. Тя притича надолу по стълбите, видение с черна коса и бяла кожа, която се спря внезапно и грациозно пред мен. Карлайл и Есме я изгледаха предупредително, но на мен ми хареса. Беше естествено — или поне за нея.
— Здрасти, Бела! — каза Алис, като скочи напред да целуне бузата ми. Ако Карлайл и Есме бяха изглеждали предпазливи преди, то сега изглеждаха изумени. Имаше шок и в моите очи, но също така бях и много доволна, че тя очевидно ме одобряваше напълно. Уплаших се да усетя Едуард до мен да замръзва на място до мен. Обърнах се да видя лицето му, но изражението му бе непроницаемо.
— Наистина миришеш хубаво, не бях забелязала досега — изкоментира тя за мое огромно смущение.
Изглежда никой не знаеше какво точно да каже, и тогава Джаспър беше там — висок и приличен на лъв. Чувство на спокойствие се разля в мен и внезапно се чувствах удобно въпреки мястото, където се намирах. Едуард се вгледа в Джаспър, повдигнал една вежда, и внезапно си спомних какво може да прави Джаспър.
— Здравей, Бела — каза Джаспър. Той стоеше на разстояние, без да вдигне ръка за здрависване. Но бе невъзможно да се чувствам неудобно около него.
— Здравей, Джаспър — усмихнах му се свенливо, и после на останалите. — Много ми е приятно да се запозная с всички — имате много красив дом — добавих както е прието.
— Благодаря ти — каза Есме. — Много се радваме, че дойде. — Тя говореше с чувство и аз осъзнах, че ме намира за смела.
Също така осъзнах и че Розали и Емет не бяха никъде наоколо, и си спомних прекалено невинното отричане на Едуард, когато го попитах дали останалите не ме харесват.
Изражението на Карлайл ме разсея от посоката на мислите ми — той се взираше многозначително в Едуард с напрегнато изражение. С крайчеца на окото си видях Едуард да кимва веднъж.
Погледнах встрани, като се опитвах да съм учтива. Очите ми се насочиха отново към красивият инструмент на платформата до вратата. Внезапно си спомних детската ми фантазия, че ако някога спечеля от лотарията, ще купя на майка ми голямо пиано. Не беше наистина добра — тя свиреше за себе си на малкото пиано втора употреба — но обожавах да я гледам как свири. Тя беше щастлива, погълната — приличаше ми на някое ново, мистериозно същество за мен, някой отвъд личността „мама“, която взимах за дадена. Тя ме записа на уроци, разбира се, но като повечето деца аз се оплаквах, докато тя не ми разреши да напусна.
Есме забеляза накъде гледам.
— Свириш ли? — попита тя, като наклони глава към пианото.
Поклатих глава.
— Никак даже. Но е толкова красиво. Твое ли е?
— Не — засмя се тя. — Едуард не ти ли каза, че е музикален?
— Не — Изгледах с присвити очи внезапно невинното му изражение. — Трябваше да се досетя все пак.
Есме повдигна деликатните си вежди в объркването си.
— Едуард може да прави всичко, нали? — обясних аз.
Джаспър се изкикоти, а Есме хвърли на Едуард укорителен поглед.
— Надявам се, че не си се перчил — грубо е — сгълча го тя.
— Само малко — засмя се свободно той. Лицето си се смекчи при звука и те споделиха бърз поглед, който не разбрах, въпреки че лицето на Есме изглеждаше почти самодоволно.
— Беше прекалено скромен, всъщност — поправих аз.
— Е, посвири й малко — насърчи го Есме.
— Ти току-що каза, че перченето е грубо — възрази той.
— Има изключения за всяко правило — отвърна тя.
— Искам да те чуя как свириш — включих се и аз.
— Решено е тогава. — Есме го избута към пианото. Той ме издърпа със себе си, като ме сложи да седна до него на пейката.
Той ми хвърли дълъг, гневен поглед преди да се обърне към клавишите.
И след това пръстите му полетяха толкова бързо по слоновата кост, а стаята бе изпълнена с толкова сложна композиция, толкова изобилна, че ми бе невъзможно да повярвам, че само един чифт ръце свирят. Усетих ченето ми да пада, устата ми отворена от удивление, и чух тих смях зад себе си заради реакцията ми.
Едуард ме погледна небрежно, като музиката продължаваше да се лее около нас без почивка, и ми смигна.
— Харесва ли ти?
— Ти ли си го написал? — ахнах аз, внезапно разбирайки.
Той кимна.
— Тази е любимата на Есме.
Затворих очи, поклащайки глава.
— Какво има?
— Чувствам се изключително незначителна.
Музиката се забави, като се преобрази в нещо по-нежно, и за моя изненада разпознах мелодията от приспивната му песен, която се преплиташе в изобилието от ноти.
— Ти вдъхнови тази — каза нежно той. Музиката стана неустоимо сладка.
Не можех да говоря.
— Харесват те, да знаеш — каза той разговорно. — Най-вече Есме.
Хвърлих поглед зад мен, но огромната стая беше празна сега.
— Къде заминаха?
— Много хитро ни оставиха насаме, предполагам.
Въздъхнах.
—
Той се намръщи.
— Не се тревожи за Розали — каза той, очите му широки и убедителни. — Ще се появи скоро.
— Е, той мисли, че
— Какво я разстройва толкова? — Не бях сигурна дали искам да знам отговора.
Той въздъхна тежко.
— Розали се бори най-много с… това, което сме. За нея е трудно някой външен да знае истината. А и завижда малко.
—
— Ти си човек. — Сви рамене той. — На нея също й се иска да е такава.
— Оу — промърморих аз, все още зашеметена. — Въпреки това дори Джаспър…
— Това всъщност е моя вина — каза той. — Казах ти, че той съвсем наскоро опита нашият начин на живот. Предупредих го да се държи на разстояние.
Замислих се за причината заради това и потреперах.
— Есме и Карлайл…? — продължих бързо, за да не забележи.
— Щастливи са, че ме виждат щастлив. Всъщност, на Есме нямаше да й пука дори и да имаше трето око и преплетени крака. През цялото време се е тревожила за мен, като се е страхувала, че ми липсва нещо съществено, че съм бил прекалено млад, когато Карлайл ме е променил… Тя е в екстаз. Всеки път, когато те докосна, тя е на път да се задави от задоволство.
— Алис изглежда много… ентусиазирана.
— Алис има собствен поглед върху нещата — каза той през стиснати зъби.
— И ти няма да ми обясниш това, нали?
