Здрач

— Ти вече знаеше това — напомних му аз, като сведох глава.

— Беше хубаво да го чуя.

Скрих лицето си в рамото му.

— Обичам те — прошепнах аз.

— Сега ти си моят живот — отвърна простичко той.

Нямаше какво повече да се каже в този момент. Той продължи да ни люлее, докато стаята ставаше по- светла.

— Време за закуска — каза той евентуално, небрежно — убедена съм, за да докаже, че помни всичките ми човешки слабости.

Сграбчих с две ръце гърлото си и го погледнах с широко отворени очи. Шок премина през лицето му.

— Шегувам се! — изкикотих се аз. — А ти каза, че не съм ставала за актриса.

Той се намръщи отвратено.

— Това не беше смешно.

— О, беше си много смешно, дори и ти го знаеш. — Но се вгледах предпазливо в златните му очи, за да се убедя, че ми е простил. Очевидно беше.

— Да перифразирам ли? — попита той. — Време за закуска за човека.

— О, добре.

Той ме преметна през стоманеното си рамо, нежно, но с бързина, която ме остави без дъх. Протестирах през цялото време, докато той ме носеше с лекота надолу по стълбите, но той не ми обърна внимание. Той ме метна право на един стол.

Кухнята беше светла, щастлива, сякаш поглъщаше настроението ми.

— Какво има за закуска? — попитах мило.

Това го накара да се замисли за момент.

— Ъ, не съм сигурен. Какво искаш? — Мраморното му чело се свъси.

Ухилих се, като скочих на крака.

— Няма проблеми, грижа се доста добре за себе си. Гледай ме как аз ловувам.

Открих купа и кутия с корнфлейкс. Можех да усетя очите му върху себе си, докато наливах мляко и взимах лъжица. Сложих храната си на масата и след това се спрях.

— Мога ли да ти донеса нещо? — попитах аз, като не исках да съм груба.

— Просто яж, Бела — извъртя очи той.

Седнах на масата, като го гледах докато си хапвах. Той ме наблюдаваше, изследваше всяко мое движение. Това ме притесни. Прочистих гърлото си, за да говоря и да го разсея.

— Какъв е дневния ред днес? — попитах аз.

— Хмм… — Гледах го как се опитва да поднесе въпросът си внимателно. — Какво ще кажеш да се запознаеш със семейството ми?

Преглътнах.

— Сега уплашена ли си? — Той звучеше изпълнен с надежда.

— Да — признах аз, като не можех да го отрека — той го виждаше в очите ми.

— Не се тревожи — усмихна се самодоволно той. — Аз ще те пазя.

— Не ме е страх от тях — обясних аз. — Страх ме е, че те… няма да ме харесат. Няма ли да бъдат, ами, изненадани, че ще доведеш някой… като мен… у дома, за да се запознаем? Те знаят ли, че аз знам за тях?

— О, те вече знаят всичко. Бяха се хванали на бас вчера, да знаеш — усмихна се той, но гласът му беше груб, — дали ще те върна обратно или не, въпреки че не знам защо някой ще залага срещу Алис, просто не мога да си представя. Във всякакъв случай, нямаме тайни в семейството. Не е много възможно, особено като аз чета мисли, а Алис вижда бъдещето и така нататък.

— И Джаспър, който ви кара да се чувствате щастливи и отворени към споделяне, не забравяй това.

— Внимавала си — усмихна се одобрително той.

— Е, случва се да го правя понякога. — Направих физиономия. — Та Алис видяла ли ме е да идвам?

Реакцията му беше странна.

— Нещо такова — каза той неудобно, като се извърна настрани, за да не видя очите му. Погледнах го любопитно.

— Това става ли изобщо за ядене? — попита той, като се обърна рязко към мен и се загледа в закуската ми с дяволит поглед на лицето си. — Честно казано, не изглежда особено вкусно.

— Е, не е раздразнително гризли… — промърморих аз, игнорирайки го когато той ме изгледа начумерено. Все още се чудех защо отвърна по този начин, когато споменах Алис. Побързах да изям корнфлейкса си, докато обмислях въпроса.

Той стоеше в средата на кухнята, отново олицетворение на Адонис, и зяпаше разсеяно през задните прозорци.

След което очите му се върнаха върху мен и той се усмихна със сърцеразбивателната си усмивка.

— Мисля, че и ти също трябва да ме представиш на баща си.

— Той вече те познава — напомних му аз.

— Имам предвид като твое гадже.

Взрях се в него подозрително.

— Защо?

— Не е ли така общоприето? — попита той невинно.

— Не знам — признах аз. Историята ми със срещите ми даваше малко точки за справка, с които да работя. Не че някакви нормални правила за срещане важаха тук. — Не е нужно, нали знаеш. Не очаквам от теб да… Имам предвид, няма нужда да се преструваш заради мен.

— Аз не се преструвам. — Усмивката му беше търпелива.

Разбутах остатъците от корнфлейкса ми около краищата на купата, като прехапах устни.

— Ще кажеш ли на Чарли, че съм ти гадже или не? — настоя той.

— Такъв ли си ти? — Потиснах вътрешното си присвиване при мисълта за Едуард и Чарли и думата „гадже“ в една и съща стая, по едно и също време.

— Ще призная, че това е доста обширна интерпретация на думата.

— А аз бях останала с впечатлението, че си нещо повече, всъщност — признах аз, докато гледах масата.

— Е, не знам дали трябва да му даваме всичките кървави подробности. — Той протегна ръка през масата, за да повдигне брадичката ми със студен, нежен пръст. — Но ни трябва някакво обяснение защо се навъртам толкова много тук. Не искам шефа на полицията да ми даде ограничителна заповед.

— Ще бъдеш ли? — попитах, внезапно нетърпелива. — Ще бъдеш ли тук?

— Докато ме искаш — увери ме той.

— Винаги ще те искам — предупредих го аз. — Завинаги.

Той заобиколи бавно масата и, спирайки се на няколко крачки, той протегна пръстите си, за да докосне бузата ми. Изражението му бе непроницаемо.

— Това натъжава ли те? — попитах аз.

Той не отговори. Взираше се в очите ми неопределимо дълго време.

— Приключи ли? — попита накрая той.

Скочих на крака.

— Да.

— Отиди да се облечеш — ще те чакам тук.

Беше трудно да реша какво да облека. Съмнявах се, че има някаква книга по етикет, която да обясни как да се облечеш, когато вампирът на мечтите ти те заведе у тях да се запознаеш с вампирското му семейство. Беше облекчение да мога да си помисля думата. Знаех, че я избягвам умишлено.

Накрая се озовах в единствената си пола — дълга в цвят каки, и все пак небрежна. Сложих си тъмно синята блуза, която той веднъж беше похвалил. Бърз поглед в огледалото ми каза, че косата ми е напълно