Здрач

— Моля те? — Гласът му беше толкова убедителен, че бе невъзможно да му устоиш.

Поклатих глава.

— Ако не ми кажеш, просто ще предположа, че е нещо много по-лошо, отколкото всъщност е — заплаши мрачно той. — Моля те? — И отново извади умоляващият глас.

— Е — започнах, като бях доволна, че не може да види лицето ми.

— Да?

— Ти каза, че Розали и Емет скоро пак ще се женят… Този… брак… същият ли е като за хората?

Той се засмя здравата, като разбра.

— За това ли ме питаш?

Разшавах се, неспособна да отговоря.

— Да, предполагам, че е същото — каза той. — Казах ти, повечето от човешките желания са там, просто са скрити под по-могъщи желания.

— Оу — можех само да кажа.

— Имаше ли причина зад любопитството ти?

— Е, чудех се… за теб и мен… някой ден…

Той беше моментално сериозен, можех да позная по внезапната неподвижност на тялото му. Аз също замръзнах, реагирайки механично.

— Не мисля, че… това… би било възможно за нас.

— Защото би било твърде трудно за теб, ако съм толкова… близо?

— Това определено е проблем. Но не за това си мислех. Работата е там, че ти си толкова мека, толкова крехка. Трябва да внимавам с движенията си всеки момент, през който сме заедно, за да не те нараня. Мога да те убия доста лесно, Бела, съвсем случайно при това. — Гласът му се бе превърнал в нежен шепот. Той премести ледената си длан, за да я сложи върху бузата ми. — Ако съм припрян… ако дори за една секунда не внимавам, мога да се пресегна, искайки да докосна лицето ти, и да строша черепа ти по погрешка. Ти дори не осъзнаваш колко невероятно чуплива си. Не мога никога, никога да си позволя да изгубя какъвто и да е контрол, докато съм с теб.

Той чакаше отговорът ми, като стана разтревожен, когато такъв не последва.

— Изплашена ли си? — попита той.

Изчаках около минутка преди да отговоря, за да бъдат думите истина.

— Не. Добре съм.

Той изглежда се замисли за момент.

— Сега съм любопитен обаче — каза той, гласът му отново безгрижен. — Ти някога…? — Той замлъкна подсказващо.

— Разбира се, че не — изчервих се аз. — Казах ти, че никога не съм имала такива чувства към някого преди, изобщо.

— Знам. Работата е там, че знам мислите на другите хора. Знам, че любовта и страстта не винаги са в една и съща компания.

— Е, за мен за. Или поне сега, когато съществуват за мен — въздъхнах аз.

— Това е хубаво. Имаме поне едно общо нещо. — Той звучеше доволен.

— Човешките ти инстинкти… — Започнах аз. Той почака. — Е, ти намираш ли ме за привлекателна по този начин, изобщо?

Той се засмя и леко разроши почти сухата ми коса.

— Може да не съм човек, но все още съм мъж — увери ме той.

Прозях се неволно.

— Отговорих на въпросите ти, сега трябва да спиш — настоя той.

— Не знам дали ще мога.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не! — казах прекалено силно.

Той се засмя и тогава започна да тананика същата, непозната приспивна песен — гласът на ангел, нежен в ухото ми.

По-уморена отколкото си мислех, изтощена от дългият ден и от такъв умствен и емоционален стрес, какъвто не бях изпитвала досега, се унесох във сън в студените му ръце.

15. СЕМЕЙСТВО КЪЛЪН

Нямата светлина на още един облачен ден евентуално ме събуди. Лежах с ръка през очите си, опиянена и слисана. Нещо, един сън, който се опитваше да бъде припомнен, се бореше да избие в съзнанието ми. Простенах и се обърнах на другата си страна, като се надявах да поспя още малко. И тогава предишният ден изплува обратно в представите ми.

— Оу! — изправих се толкова бързо, че главата ми се завъртя.

— Косата ти прилича на кошница… но ми харесва. — Спокойният му глас дойде от люлеещият се стол в ъгъла.

— Едуард! Останал си! — зарадвах се аз и лекомислено се хвърлих през стаята в скута му. Веднага щом мислите ми настигнаха движенията ми, аз замръзнах, шокирана от собственият си неудържим ентусиазъм. Взрях се в него, уплашена, че съм прекосила грешната линия.

Но той се засмя.

— Разбира се — отговорих той, сепнат, но очевидно доволен от реакцията ми. Ръцете му погалиха гърба ми.

Положих внимателно глава на рамото му, като вдишах миризмата на кожата му.

— Бях сигурна, че сънувам.

— Не си чак толкова оригинална — присмя ми се той.

— Чарли! — спомних си аз, като отново скочих без да се замисля и се отправих към вратата.

— Той замина преди час — след като прикачи обратно кабелите на батериите ти, смея да добавя. Трябва да призная, че съм разочарован. Само толкова ли е нужно да те спре, ако наистина си решена да тръгнеш?

Замислих се на мястото, където стоях, като ужасно много исках да се върна към него, но се страхувах, че имам лош сутрешен дъх.

— Обикновено не си толкова объркана сутринта — отбеляза той. Той разтвори ръце, за да се върна при него. Една почти неустоима покана.

— Трябва ми още една човешка минута — признах аз.

— Ще почакам.

Изприпках до банята, като не можех да разпозная емоциите си. Не се разпознах, нито отвътре или отвън. Лицето в огледалото беше почти на непознат — прекалено блеснали очи, възбудени червени петна по страните ми. След като измих зъбите си, поработих върху изглаждането на заплетеният хаос, който беше косата ми. Наплисках лицето си със студена вода и се опитах да дишам нормално, но без особен успех. Почти избягах обратно в стаята си.

Струваше ми се като чудо, че той е още там, че ръцете му все още ме чакаха. Той се протегна към мен и сърцето ми заби неравно.

— Добре дошла обратно — прошепна той, като ме взе в ръцете си.

Той ме залюля малко в мълчание, докато не забелязах, че дрехите му бяха сменени, а косата вчесана.

— Тръгнал си си? — обвиних го аз, като докоснах яката на свежата му риза.

— Не можех да си тръгна в дрехите, с които дойдох — какво ще си помислят съседите?

Нацупих се.

— Беше много дълбоко заспала — нищо не съм изпуснал. — Очите му блестяха. — Говоренето дойде по-рано.

— Какво си чул? — простенах аз.

Златните му очи станаха много нежни.

— Каза, че ме обичаш.