Здрач

природата, на хуманността… какво ли струва това?

— Много малко — не се чувствам лишена или нещо подобно.

— Все още не — и гласът му внезапно бе пълен от древна скръб.

Опитах да се отдръпна назад, за да видя лицето му, но ръката му бе взела китката ми в неразрушима хватка.

— Какво… — започнах да питам, когато тялото му се напрегна. Замръзнах на място, но той внезапно пусна ръцете ми и изчезна. На косъм избегнах да падна по лицето си.

— Лягай бързо! — изсъска той. Не можех да кажа откъде проговори в тъмното.

Свих се под юргана ми, обръщайки се на обичайната ми страна, на която заспивах. Чух вратата да се отваря леко, като Чарли надникна вътре, за да се увери, че съм там, където трябва да бъда. Дишах равно, като преувеличих движението.

Мина дълга минута. Ослушвах се, но не бях сигурна дари чух вратата да се затваря. Внезапно студените ръце на Едуард бяха около мен, под завивката, устните му до ухото ми.

— Ужасна актриса си… бих казал, че тази кариера е изключена за теб.

— По дяволите — измърморих аз. Сърцето ми се опитваше да счупи ребрата ми.

Той затананика мелодия, която не разпознах — звучеше като приспивна песен.

Той се спря.

— Да ти попея ли, докато заспиш?

— Да бе — засмях се аз. — Сякаш бих могла да спя с теб наоколо!

— Правиш го през цялото време — напомни ми той.

— Но не съм знаела, че си тук — отговорих ледено.

— Та ако не ти се спи… — предложи той, като игнорира тонът ми. Дъхът ми спря.

— Ако не ми се спи…?

Той се засмя.

— Какво ти се прави тогава?

Отначало не можех да отговоря.

— Не съм сигурна — накрая казах.

— Кажи ми, когато решиш.

Можех да усетя студеният му дъх върху шията си, носът му да се плъзга по челюстта ми, вдишвайки.

— Мислех си, че каза, че си станал по-малко чувствителен.

— Само защото устоявам на виното не означава, че не мога да се насладя на букета — прошепна той. — Имаш много цветен мирис, като лавандула… или фрезия — отбеляза той. — Чак устата ми се пълни.

— Да, това е почивният ми ден, когато някой не ми казва колко хубаво за ядене мириша.

Той се изкиска, след което въздъхна.

— Реших какво искам да правя — казах му аз. — Искам да чуя повече за теб.

— Питай ме всичко.

Пресях въпросите си за най-важните.

— Защо го правиш? — казах аз. — Все още не мога да разбера как можеш да работиш толкова усилено, за да устоиш на това, което… си. Моля те, не ме разбирай погрешно, разбира се, че се радвам, че го правиш. Просто не виждам защо си се захванал изобщо.

Той се поколеба преди да отговори.

— Това е добър въпрос, и не си първата, която го задава. Другите — мнозинството от нашият вид, които са крайно доволни от нас — те също се чудят как живеем. Но виждаш ли, само защото… ни е писано да сме такива… това не означава, че не можем да изберем да се издигнем — да се преборим с границите на съдба, която никой не е поискал. Да се опитаме да съхраним каквато основна човещина ни е останала.

Лежах неподвижно, обхваната от възхитено мълчание.

— Заспа ли? — прошепна той след няколко минути.

— Не.

— Затова ли беше толкова любопитна?

Извъртях очи.

— Не точно.

— Какво друго искаш да знаеш?

— Защо можеш да четеш мисли — защо само ти? А Алис, да вижда бъдещето… защо се случва това?

Почувствах го да свива рамене в тъмнината.

— Не знаем наистина. Карлайл има теория… той вярва, че всеки от нас носи нещо от най-силните ни човешки качества със себе си в следващият живот, където те биват засилени — като умовете и сетивата ни. Той мисли, че аз вече съм бил чувствителен към мислите на тези около мен. И че Алис е имала някои предсказания, където и да е била.

— Той какво е донесъл в следващият си живот, и останалите?

— Карлайл е донесъл състраданието си. Есме донесе способността си да обича страстно. Емет донесе силата си, а Розали… упоритостта си. Или можеш да го наречеш дебелоглавие — изсмя се той. — Джаспър е много интересен. Той е бил доста харизматичен в първият си живот, като е бил способен да повлияе на тези около него да видят нещата по неговият начин. Сега той е способен да манипулира емоциите на хората около него — да успокои стая пълна с гневни хора, например, или обратното, да развълнува летаргична публика. Това е доста хитра способност.

Обмислих невъзможностите, които той описа, като се опитах да ги възприема. Той почака търпеливо, докато мислех.

— Та откъде е започнало всичко? Тоест, Карлайл те е променил, а някой е променил него, и така нататък…

— Е, ти откъде си дошла? Еволюция? Бог? Не може ли да сме се развили по същият начин като останалите видове, хищник и жертва? Или, ако не вярваш, че този свят се е създал от само себе си, което лично на мен ми е трудно да приема, толкова трудно ли е да повярваш, че същата сила е създала деликатната риба-ангел с акулата, бебето тюлен с косатката убиец, че може да създаде и двата вида заедно?

— Я, чакай да видя дали съм разбрала правилно — аз съм бебето тюлен, нали?

— Точно. — Той се засмя и нещо докосна косата ми — устните му?

Исках да се извърна към него, да видя дали наистина устните му са срещу косата ми. Но трябваше да съм добра — не исках да правя нещата по-трудни за него отколкото вече бяха.

— Готова ли си за сън? — попита той, като прекъсна краткото мълчание. — Или имаш още въпроси?

— Само около милион или два.

— Имаме утре, и следващият ден, и по-следващият… — напомни ми той. Усмихнах се в еуфория от мисълта.

— Сигурен ли си, че няма да изчезнеш на сутринта? — Исках да съм сигурна. — Ти си митичен, все пак.

— Няма да те изоставя — гласът му бе запечатан с обещание.

— Само още един тогава, сега… — И се изчервих. Тъмнината не ми помогна — бях убедена, че може да почувства внезапната топлина на кожата ми.

— Какъв е?

— Не, забрави. Промених си решението.

— Бела, можеш да ме попиташ всичко.

Не отговорих и той простена.

— Все си мисля, че ще стане по-малко вбесяващо, да не мога да чуя мислите ти. Но става все по-зле и по-зле.

— Радвам се, че не можеш да прочетеш мислите ми. Достатъчно лошо е, че подслушваш говоренето ми насън.